Заложница на съдбата
- Автор: Патни Мэри Джо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложница на съдбата». Краткое содержание книги:
Съдбата внезапно се намесва…
Съпругът оздравява напълно и младата лейди Джослин Кендъл се разкайва за прибързаната си постъпка. „Бъдещата вдовица“ е изправена пред коренно различна ситуация, която я обърква напълно…
Какво ли ще се случи?!
Сега нищо не смущаваше покоя му. Ликът му й напомни мраморната статуя на незнайния средновековен рицар, почиващ за вечни времена в каменната гробница на криптата под църквата в Чарлтън. Слаб, изпит като монах, но излъчващ благородство. И безкрайно далечен, по-скоро недостъпен за земната суета. Бледността му се подчертаваше от черната му брада. Подтикната от необясним импулс на нежност, тя посегна да погали лицето му, но рязко се отдръпна, усетила наболата му брада под пръстите си.
Сепнат, той повдигна клепачи.
— Добър ден, лейди Джослин.
Тя побърза да отдръпне още по-рязко ръката си. Пръстите й трепереха.
— Добър ден. Добре ли се грижат за вас?
— Отлично. Много съм ви благодарен, че бяхте така любезна да ме приютите.
Джослин инстинктивно се накани да опровергае думите му, но щом зърна радостните искрици в очите му, реши да премълчи засега. Вроденото й чувство за чест обаче я подтикна да му признае част от истината:
— Тези благодарности всъщност заслужава сестра ви, а не аз. Защото тя попита лекуващия ви лекар дали е безопасно да ви преместим тук.
— Не се съмнявам в преценката на доктор Рамзи, че няма кой знае какво значение дали ще бъде в болницата „Йоркският херцог“, или не. — Той огледа стаята, без да пропусне тавана с изящни гипсови орнаменти и стените с копринени тапети. — Вашият дом е много по-приятно място за умиране в сравнение с онази неприятна болница.
Тя притегли стола към леглото му и лицата им сега бяха много по-близо.
— Как можете да сте толкова спокоен и да говорите за смъртта си сякаш става дума за промяна във времето?
Той едва забележимо сви рамене.
— След дълги години на бойното поле смъртта започва да ти се струва като промяна във времето. От години живея с мисълта, че всеки следващ ден ми е подарен от милостивата съдба. Никога не съм се надявал, че ще доживея до преклонна възраст.
— Не мога да споделя подобни възгледи — тихо каза тя. — Може би защото нямам вашия жизнен опит.
— Нали всички сме продукт на собствения си жизнен опит. Само че аз съм преживял по-бурни и драматични събития — добави той, леко разсеяно, тъй като вниманието беше съсредоточено върху нея. Този следобед слънцето грееше по-ярко от предишните дни, а и в стаята проникваше много повече светлина, в сравнение с тази в болницата, затова майорът можеше да се любува на прекрасно изваяните й черти. Очите й, нежно златисти със зелени точици, го очароваха и той си каза, че сега вече може да дочака сетния си миг не толкова нещастен, колкото бе допреди два дни.
В следващия миг обаче го прониза болезнен спазъм при мисълта колко прекрасно би било, ако можеше да върне миналото назад и да срещне тази изящна дама, когато още бе напълно здрав. Но дори и тогава положението му в обществото нямаше да му позволи да мечтае да я направи своя съпруга.
По страните й се плъзнаха сълзи. Дейвид с усилие вдигна ръка да ги избърше. Пръстите неволно се протегнаха по-надолу, за да погалят нежно розовеещата мекота на лицето й.
— Не плачете, милейди. Ако не ме забравите бих желал да си спомняте за мен с усмивка.
— Никога няма да ви забравя, Дейвид. Мога да ви се закълна в това. — Сълзите й не секнаха изцяло, но тя се усмихна и вдигна ръка, за да го погали по лицето. — Странно е, че само допреди три дни ние бяхме напълно непознати. А сега между нас възникна… особена привързаност. Винаги съм мислела, че бракът по взаимна изгода се свежда само до произнасяне на формална клетва и до полагане на подписите под съответните документи, но при нас съвсем не е така, нали?
— За мен, да. — Дейвид положи ръка в леглото, защото се умори да я държи изправена. Китката й се отпусна върху неговата и пръстите им се преплетоха. Това му се стори толкова интимно, че топла вълна обля сърцето му. Искаше му се да има силата да гали без отдих прекрасните й коси, да провери дали наистина са така копринено меки, както му изглеждаха. За него това изглеждаше най-романтичния от всички жестове, още повече, че останалите части на тялото отказваха да му се подчиняват.
— Само че много съжалявам, че наруших покоя в този дом.
— Може би е крайно време да бъде нарушен. Прекаленото спокойствие не е полезно за душевното здраве. — Тя се надигна и за негово съжаление изтегли ръката си.
Когато отново заговори, нежният й тон внезапно отстъпи пред деловата нотка в гласа й:
— Одобрявате ли избора на Хю Морган за ваш личен камериер? Ако не сте доволен, ще го сменя.
— Нямам възражения. Не искам да се държа като капризен гост, нито пък да злоупотребявам с гостоприемството ви.
Тя прехапа устни.
— Ако имате някакви желания, само трябва да ми ги съобщите. Имате ли нещо против да ви посещавам по-често?