Хорът на забравените гласове
- Автор: Коннелли Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хорът на забравените гласове». Краткое содержание книги:
С всяко ново събитие Хари Бош се сблъсква с все по-силна съпротива от страна на полицията. На сцената отново се появяват някогашните му врагове. По пътя си към истината Бош постоянно се пита дали това следствие няма да му бъде последно. Ровенето в миналото може да лекува стари рани — а може да предизвиква и нови, още по-парещи.
— Бихте ли погледнали дали има адрес или номер за връзка с него?
Госпожа Аткинс се обърна към Стодард за разрешение, той й кимна и тя отиде да донесе желаната информация. Бош вдигна поглед към стенния часовник. Имаха да убият почти двайсет минути.
— Господин Стодард, може ли да прегледаме годишниците от края на осемдесетте години, докато чакаме госпожа Сейбъл? — попита той.
— Да, естествено. Ще ви заведа в библиотеката и ще ви ги дам.
На път за библиотеката директорът им показа паметната плоча на Ребека Верлорън в централния коридор. На плочата имаше простичко посвещение с нейното име, годините на раждането и смъртта й и младежкото обещание „Вечно ще те помним“.
— Беше много мило дете — каза Стодард. — И много емоционална. И семейството й. Ужасна трагедия.
После избърса с ръкав праха от ламинираната фотография на усмихнатата Беки Верлорън.
Библиотеката се намираше зад ъгъла. Неколцина ученици седяха до масите или обикаляха стелажите. Наближаваше краят на учебния ден. Стодард шепнешком ги покани да седнат на една маса и се изгуби между лавиците. След минута се върна с три дебели годишника и ги остави пред тях. На кориците пишеше „Veritas“1 и съответната година. Директорът им беше донесъл годишниците за 1986-а, 1987-а и 1988-а.
— Това са последните три години — поясни той. — Тя учи тук още от първи курс, така че ако искате и предишните, само кажете. Те са на лавицата.
Хари поклати глава.
— Засега това ни стига. Преди да си тръгнем, ще се отбием в канцеларията. И без това трябва да получим оная информация от госпожа Аткинс.
— Добре. Ще ви оставя да си вършите работата.
— А, можете ли да ни упътите към класната стая на госпожа Сейбъл?
Стодард им даде номера на стаята и им обясни как да стигнат дотам, после се извини и каза, че се връща в канцеларията. Преди да излезе, прошепна няколко думи на момчетата, които седяха на масата до вратата. Учениците се наведоха и вдигнаха раниците си, които бяха захвърлили на пода, за да не пречат на придвижването между масите. Нещо в небрежно стоварените на пода раници напомни на Бош за Виетнам — през войната момчетата пускаха мешките си там, където спираха, без да ги е грижа за нищо друго, освен да смъкнат товара от плещите си.
Щом директорът излезе, учениците направиха физиономии към вратата.
Райдър изпревари Бош и взе годишника за 1988-а. Хари се задоволи с 1986-а. Не очакваше да открие нищо ценно, след като госпожа Аткинс беше опровергала теорията му, че Роланд Маки по някое време е учил в „Хилсайд“, но е напуснал преди убийството. Вече се бе примирил с мисълта, че връзката между Маки и Беки Верлорън се крие другаде, ако изобщо беше съществувала.
Пресметна наум и прелисти страниците, докато стигна до снимките на осми курс. Бързо намери снимката на Беки Верлорън. Момичето имаше плитки и зъбни шини. Усмихваше се, но изглежда, тъкмо започваше онзи период на пуберска тромавост. Бош се съмняваше, че е била доволна от вида си в годишника. Прегледа груповите снимки с различните кръжоци и организации на випуска и така проследи извънкласните й дейности. Беки бе играла футбол, имаше я на снимките на кръжоците по естествознание и изобразително изкуство и беше участвала в ученическото ръководство. На всички снимки стоеше на задния ред или отстрани. Хари се зачуди дали там я е поставял фотографът, или просто така се е чувствала по-добре.
Райдър бавно разглеждаше годишника от 1988-а, обръщаше внимание на всяка страница и по някое време побутна тома към Бош — беше стигнала до учителите. Посочи му снимката на младия Гордън Стодард. Косата му бе много по-дълга и не носеше очила. Освен това беше по-слаб и изглеждаше по-як.
— Погледни го — каза Киз. — Никой не бива да остарява.
— Но всеки трябва да получи шанс.
Бош продължи с годишника от 1987-а. Хубостта на Беки Верлорън очевидно тъкмо разцъфтяваше. Усмивката й бе по-широка, по-уверена. Даже още да беше с шини, не се забелязваха. На груповите снимки се беше преместила по-напред и към центъра. На снимките на ученическото ръководство вече не бе председател на класа, но ръцете й бяха скръстени в решителна поза. Спокойно отправеният й към обектива поглед му подсказваше, че момичето вече ходи насам-натам. Само че някой го беше спрял.
Прелисти още няколко страници и затвори годишника. Чакаше звънецът да бие, за да могат да разговарят с Бейли Костър-Сейбъл.
— Нищо ли няма? — попита Райдър.
— Нищо ценно — отвърна Бош. — Обаче не беше излишно да я видим. В контекст. В нейната среда.
— Да. Погледни тук.
Двамата седяха един срещу друг. Тя обърна годишника от 1988-а наопаки, за да му го покаже. Беше стигнала до груповите снимки. В горната половина на дясната страница имаше фотография на момче и четири момичета, позиращи пред стената на входа на ученическия паркинг. Едното Момиче беше Беки Верлорън. Над снимката пишеше „Ученическо ръководство“. Отдолу бяха посочени имената и длъжностите на всички. Беки Верлорън беше „член на ученическия съвет“, а Бейли Костър — „председател на класа“.