Хорът на забравените гласове
- Автор: Коннелли Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Хорът на забравените гласове». Краткое содержание книги:
С всяко ново събитие Хари Бош се сблъсква с все по-силна съпротива от страна на полицията. На сцената отново се появяват някогашните му врагове. По пътя си към истината Бош постоянно се пита дали това следствие няма да му бъде последно. Ровенето в миналото може да лекува стари рани — а може да предизвиква и нови, още по-парещи.
10
Сградата на гимназията „Хилсайд“ беше в испански стил, сгушена в подножието на Портър Ранч сред разкошни зелени морави. Планината сякаш закрилнически прегръщаше училището. Бош си каза, че всеки родител би искал детето му да учи на такова място. Замисли се за собствената си дъщеря, която само след година също щеше да тръгне на училище. И той би искал училището на детето му да прилича на това — поне външно.
Двамата с Райдър последваха табелите, които ги отведоха в канцеларията. На входа Бош се легитимира и обясни, че искат да проверят дали в „Хилсайд“ е учил някой си Роланд Маки. Служителката изчезна в задния офис и скоро оттам се появи мъж — най-характерните му черти бяха шкембе с големина на баскетболна топка и дебели очила, над които надвисваха рунтави вежди. На челото му се спускаше идеалният бретон на перука.
— Аз съм Гордън Стодард, директорът на „Хилсайд“. Госпожа Аткинс ми каза, че сте детективи. Помолих я да провери за този Маки. Това име не ми говори нищо, а аз съм от близо двайсет и пет години. Знаете ли точно кога е бил ученик? Това може дай помогне в търсенето.
Бош се изненада. Стодард изглеждаше на около четирийсет и пет. Да не беше постъпил в „Хилсайд“ направо след училище? Нямаше представа дали това подсказва колко плащат на преподавателите тук, или говори за всеотдайността на директора към училището. Все пак се съмняваше, че е заради заплатата.
— Става въпрос за осемдесетте години, ако изобщо е учил тук. Това е било доста отдавна, за да си го спомняте.
— Да, обаче помня завършилите ученици. Повечето. Не съм директор от двайсет и пет години. Първо бях учител. Преподавах естествознание, след това станах заместник-директор по учебната част.
— Спомняте ли си Ребека Верлорън? — попита Райдър.
Стодард пребледня.
— Да, спомням си я. Преподавах й естествознание. Това ли е проблемът? Арестували ли сте това момче, Маки? Искам да кажа, предполагам, че вече е мъж. Той ли е?
— Не знаем, господин Стодард — побърза да го прекъсне Бош. — Преразглеждаме делото и изскочи неговото име, така че трябва да го проверим. Нищо повече.
— Видяхте ли плочата? — попита директорът.
— Моля?
— На стената в централния коридор. Има паметна плоча на Ребека. Учениците от нейния клас събраха парите и я поставиха. Много е мило, но естествено, също е и много тъжно. Обаче си изпълнява целта. Трябва да помним Ребека Верлорън.
— Не сме я забелязали. На излизане ще обърнем внимание.
— Много хора още я помнят. Тук заплатите може да не са големи и повечето преподаватели трябва да работят на две места, за да свързват двата края, но въпреки това са много лоялни. Останали са неколцина от учителите на Ребека. Една от учителките, госпожа Сейбъл, даже й беше съученичка и после се върна да преподава при нас. Всъщност Бейли беше една от най-добрите й приятелки, струва ми се.
Бош хвърли поглед към Райдър и тя вдигна вежди. Бяха обсъждали как да потърсят приятелите на Беки Верлорън, но тук възможността им се откриваше сама. Хари си спомняше името Бейли. Едно от трите момичета, с които Ребека бе пренощувала, преди да изчезне — Бейли Костър.
Знаеше, че това е нещо повече от възможност да разпитат свидетел. Ако сега не отидеха при госпожа Сейбъл, тя сигурно щеше да научи за Роланд Маки от Стодард. Бош не искаше да стане така. Искаше да ограничи информацията до участниците в случая.
— Тя тук ли е днес? — попита той. — Може ли да поговорим с нея?
Директорът погледна часовника на стената до масата.
— Ами, в момента е в час, обаче той свършва след двайсетина минути. Сигурен съм, че ако изчакате, ще можете да разговаряте с нея.
— Няма проблем.
— Добре, ще пратя съобщение в класната й стая и ще я помоля след часа да дойде в канцеларията.
На вратата се появи госпожа Аткинс.
— Всъщност, ако не възразявате, предпочитаме да се срещнем с нея в класната й стая — обади се Райдър. — Не искаме да се чувства неудобно.
Бош кимна. Райдър беше на същата честота. Госпожа Сейбъл не биваше да получи никакво съобщение. Не трябваше да мисли за Беки Верлорън, преди да могат да я наблюдават и слушат.
— Както желаете — съгласи се директорът.
После забеляза, че госпожа Аткинс е застанала зад него, и я помоли да съобщи какво е открила.
— Нямаме данни тук да е учил Роланд Маки — каза тя.
— Натъкнахте ли се на някого с тая фамилия? — попита Райдър.
— Да, някой си Грегъри Маки е учил тук две години, хиляда деветстотин деветдесет и шеста и деветдесет и седма.
Имаше някаква далечна възможност това да е по-малък брат или братовчед на заподозрения. Можеше да се наложи да проверят това име.