Хорът на забравените гласове

Бош кимна.

— Търсим всичко — отвърна Райдър. — Дневникът, оръжието, целият кашон с веществени доказателства се е изгубил някъде в СВД.

Гарсия поклати глава като човек, който цял живот си е имал работа с проблемите на управлението.

— Нищо чудно. Обаче ще ви кажа нещо. Даже да намерят кашона, дневникът няма да е там.

— Защо?

— Защото го върнах.

— На родителите ли?

— На майката. Както казах, направиха ме лейтенант и ме пратиха в южното бюро. Рон Грийн вече се беше пенсионирал. Предавах следствието и знаех, че това ще е краят. Никой нямаше да му обърне внимание като нас. Затова съобщих на Мюриъл, че заминавам, и й дадох дневника…

— Бедната жена — въздъхна той. — Времето сякаш беше спряло за нея в оня юлски ден. Беше се замразила. Направо Не й се живееше. Отидох да я видя, преди да замина. Това около година след убийството. Накара ме да вляза в спалнята на Беки. Не я беше докоснала. Беше си точно като в нощта на отвличането.

Райдър навъсено кимна. Гарсия замълча. Бош се прокашля, наведе се напред и отново отправи същия въпрос към комисаря.

— Когато дойдохме при вас и ви казахме, че имаме ДНК съответствие, вие решихте, че е някой от ресторанта. Защо?

Хвърли поглед към Киз, за да види дали е ядосана, че се намесва в разговора. Партньорката му като че ли нямаше нищо против.

— Не знам защо — отвърна Гарсия. — Както казах, винаги съм си мислил, че може да идва от тая посока, защото ми се струваше, че така и не сме успели да покрием всичко там.

— За бащата ли говорите?

Комисарят кимна.

— Бащата беше подозрителен.

— Какво имате предвид? — попита Райдър.

Преди Гарсия да успее да отговори, в кабинета влезе един сержант.

— Господин комисар? Всички са в заседателната зала и ви чакат.

— Добре, сержант. Идвам след малко.

След като сержантът излезе, Гарсия погледна Райдър, като че ли бе забравил въпроса.

— Нищо в следственото дело не хвърля каквото и да било подозрение върху бащата — напомни му тя. — Защо казвате, че е бил подозрителен?

— А, не знам точно. Просто инстинкт. Никога не реагираше така, както би следвало да се очаква от един баща, нали разбирате? Беше прекалено тих. Не се ядосваше, не крещеше… искам да кажа, все пак някой беше отвлякъл неговото момиченце. Нито веднъж не дръпна Рон или мен настрани, за да ни каже: „Искам първия изстрел по престъпника, когато го пипнете“.

Бош естествено смяташе всички за заподозрени, въпреки че джакпотът свързваше с оръжието на убийството Маки. Не изключваше и Робърт Верлорън, обаче моментално отхвърли предчувствието на Гарсия, основаващо се на емоционалната реакция на бащата към убийството на дъщеря му. От опита си със стотици убийства знаеше, че е абсолютно невъзможно да се преценят тези реакции и че не бива да се използват като основание за подозрение. Беше виждал всякакви емоционални варианти — и те не означаваха нищо. Една от най-„ревливите“ личности, които бе срещал в работата си, накрая се беше оказала убиецът.

Като отхвърляше предчувствието и подозрението на Гарсия, Бош демонстрираше презрението си и към самия комисар. Двамата с Грийн отначало бяха допуснали грешки, но после бяха влезли в релсите и бяха провели следствието по правилата. Следственото дело го потвърждаваше. Ала Хари започваше да си мисли, че това сигурно се е дължало на Грийн. Знаеше, че е трябвало да го предположи още когато беше чул, че Гарсия е сменил детективската работа с администрацията.