Хорът на забравените гласове

— Заповядайте, детективи, заповядайте — покани ги Гарсия. — Седнете и разкажете на едно старо ченге как я карате.

Двамата се настаниха на столовете пред бюрото.

— Благодаря, че ни приехте толкова скоро — каза Райдър.

С Бош бяха решили тя да води разговора с Гарсия, тъй като го познаваше от работата си като свръзка с кабинета на началника. Освен това Хари не бе сигурен, че ще успее да скрие неприязънта си към Гарсия и грешките, които двамата с Грийн бяха допуснали в разследването на убийството на Ребека Верлорън.

— Ами, когато ти се обаждат от „Грабежи и убийства“, трябва да отделиш време, нали така?

Той отново се усмихна.

— Всъщност ние работим в отдел „Неприключени следствия“ — поправи го Райдър.

Усмивката на Гарсия се стопи и за миг на Бош му се стори, че вижда в очите му проблясък на мъка. Райдър беше уговорила срещата чрез секретарката на комисаря и не бе разкрила по кое дело работят.

— Беки Верлорън — рече комисарят.

Киз кимна.

— Откъде знаете?

— Откъде знам ли? Та нали аз се обадих на оня детектив долу, шефа на отдела, казах му, че има ДНК проба и че трябва да я проверят.

— На детектив Прат ли?

— Да, Прат. Още щом отделът започна да действа, му се обадих и му казах да проверят Беки Верлорън, хиляда деветстотин осемдесет и осма. Имате съответствие, нали?

Райдър кимна.

— Пълно съответствие.

— Кой е? Седемнайсет години го чакам. Някой от ресторанта, нали?

Това изуми Бош. В следственото дело имаше справки за разговори със служители в ресторанта на Робърт Верлорън, но нищо не биеше на очи. Нищо не предполагаше, че е имало съмнения. Нищо в следствените справки не сочеше към ресторанта. Сега със собствените си уши чуваше един от главните следователи да изразява подозрението си, че убиецът идва от тази посока, а това противоречеше на всичко, което бяха чели цяла сутрин.

— Всъщност не — отвърна Райдър. — ДНК принадлежи на някой си Роланд Маки. По време на убийството е бил осемнайсетгодишен. Живеел в Чатсуърт. Едва ли е работил в ресторанта.

Гарсия се намръщи, като че ли беше озадачен или разочарован.

— Това име говори ли ви нещо? — попита Киз. — Не се натъкнахме на него в следствените материали.

Комисарят поклати глава.

— Не се сещам, обаче оттогава мина много време. Какъв е той?

— Още не знаем. Тепърва започваме.

— Щях да си спомня името, сигурен съм. Значи в пистолета е била неговата кръв, а?

— Да. Той има криминално досие. Обири, съхраняване на крадени вещи, наркотици. Според нас може да е участвал в обира, когато е било откраднато оръжието.

— Естествено — съгласи се Гарсия, сякаш вълнението му от тази мисъл можеше да я накара да стане действителност.

— Можем да го свържем с пистолета, несъмнено — каза Райдър. — Обаче търсим връзката с момичето. Решихме, че вие може да си спомните нещо.

— Разговаряхте ли вече с майката и бащата?