Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))
- Автор: Лазаров Веско
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))». Краткое содержание книги:
В хода на този революционен кипеж и борби имаше и не малко комични случки. Спомням си един такъв епизод.
За да уплашим империалистите, които се готвеха за война, а ние се борехме за мир, за щяло и нещяло се правеха митинги, шествия и манифестации. Манифестациите започнаха от 1-ви отдел, минаваше се последователно през всички отдели (4 на брой) и завършваха на площада. Официалните лица стояха на стълбището пред читалище „Развитие“ и поздравяваха манифестиращите. Срещу тях на тротоара свиреше духов оркестър. Понеже военната духова музика беше на фронта, свиреха духовите музики на училищата. Една от най-добрите духови музики беше тази на мъжката гимназия „Цар Борис III“. Неин ръководител беше покойния Матей Кунторов.
На една такава манифестация свиреше духовата музика на мъжката гимназия. Трябва да кажа, че манифестациите траеха с часове, като през цялото време музиката трябваше да свири. Свирила музиката, свирила български и съветски революционни песни, но репертоара им се свършил. Тогава господин Кунторов вдигнал палката и музиката започнала да свири „Край Босфора“. След около пет минути пристига запъхтян един милиционер, криводолски циганин, когото наричаха Молотов и му казва:
— Другарю Кунторов, спрете веднага да свирите!
— Защо? — пита го г-н Кунторов.
— Защото така ми наредиха официалните лица.
— Иди ги попитай, защо трябва да спра музиката, след като половината от манифестацията не е свършила!
Аз имам нареждане да свиря, докато мине и последния манифестант.
Молотов се затичал и след малко се връща още по-запъхтян и объркан.
— Каза ли им какво ти казах? — пита г-н Кунторов.
— Казах.
— Е, какво ти отговориха?
— Казаха веднага да спреш, защото тази песен е забранена!
— Коя песен е забранена?
— Тая, която свириш.
— Това не е песен, а марш. Така им кажи! Отива Молотов и се връща разгневен. Хваща ръката на Кунторов и му казва на един дъх:
— Маршът „Край Босфора“ е забранен и престанете да свирите!
Господин Кунторов се освободил от ръцете му, усмихнал се и му казал:
— Кажи им на официалните лица да бъдат спокойни! Мелодията е същата, но аз съм изменил текста. И продължил да свири същия марш.
КАФЕНЕТАТА
Във Враца, като областен център на почти цяла Северозападна България бяха събрани всички държавни, обществени и частни учреждения. Естествено е, че интелигенцията тук беше голяма. Наличието на много банки, съдилища, учебни заведения, войска, фабрики обуславяше различните съсловия. Поради това, че почти всички учреждения, кантори и дюкяни бяха съсредоточени в центъра, то и кафенетата бяха предимно тук. Всяка гилдия си имаше свое кафене. На сегашния площад Ботев имаше няколко. Най-голямото кафене беше „България“ намиращо се в сградата на Стефанаки Савов. Георги Пингвино го държеше, а му помагаше неговия брат — Борко Бамбачо. В кафенето имаше билярдна зала и беше предимно кафе-клуб на богатите врачани.
Кафенето на бай Манол също се намираше на площада в непосредствена близост до адвокатските кантори. Това беше кафенето на адвокатите. Цялото адвокатско съсловие се събираше сутрин на кафе и мюзевирлък.
До зеленчуковите хали, срещу Алековата фурна, се намираше кафене „Спортна среща“ на Христо Рапето. Там, както показва името му, се събираха млади хора — спортисти.
Срещу входа на Митрополията се намираше кафене-градина, което го държеше турчина Батин. Това беше кафенето на хората, занимаващи се с политика — предимно социалисти.
На другата страна на площада, срещу джамията, се намираше кафенето на Мустафа х. Якубов. Посещаваше се най-вече от турците и по-сиромаси българи — дребни търговци и бакали.
Срещу градската градина, сега Съдебна палата, се намираше кафене „Мока“.
Аз ще се опитам да опиша атмосферата, която цареше в тези кафенета по онова време. Предварително моля за извинение, защото моето перо е слабо и недостойно да пресъздаде поне една малка част от картината и атмосферата, която цареше там.
Ще започна с Бай Маноловото кафене, което беше като клуб на адвокатите и хората работещи в правосъдната система. Както е известно, това са хората, които, както казва народа: „Не вземат уста на заем“. Тук, както и навсякъде, непрекъснато се правеха шеги и мюзевирлъци. Предмет на тези шеги и мюзевирлъци бяха всички, но на прицел бе младият, умен и талантлив адвокат Ваньо.