Сълзата на боговете
- Автор: Фийст Реймънд
- Серия: the riftwar legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сълзата на боговете». Краткое содержание книги:
Дързък пиратски абордаж в открито море е само началото на атака с безпрецедентни мащаби от страна на силите на злото. Но неочакваното нападение срещу кораб, принадлежащ на Храма на Ишап, се проваля и плячката, която трябва да бъде заграбена — Сълзата на боговете — потъва на дъното на Горчиво море. Изчезва един могъщ талисман — единственият, чрез който се осъществява връзката между жреците и боговете…
Елате в обсаденото владение на чудесата и магиите — където войната е едно вечно наследство; където кръвта се лее в реките и напоява земята…
— Някакви предложения?
— Този Кнут да не е предал Мечището? — попита Яжара.
Джеймс кимна.
— Какво може да е търсел едрият? — попита Уилям. — Трябва да е нещо много важно, след като заради него се случиха всички тези неща.
— И аз това си мислех — въздъхна Джеймс. — Да идем да видим дали Гурут не е узнал нещо повече. В едно обаче не се съмнявам.
— И кое е то? — попитаха едновременно Уилям и Яжара.
— Че Арута няма да е никак доволен.
Глава 4
Тайни
По стълбата се спусна войник.
— Капитане, открихме един оцелял. Денисън — докладва той.
Джеймс погледна Гурут, който кимна в знак той да поеме разследването и махна на Яжара и Уилям да го последват.
На горния етаж цареше същата невероятна бъркотия. През вратата се виждаше дупката в отсрещната стена, откъдето Мечището бе напуснал тъмницата.
На един от столовете седеше писарят Денисън, опрял мокра кърпа на челото си. Той вдигна глава и рече:
— Хвала на Дала, защитница на слабите и немощните. Кой знае какви ужаси ме чакаха, ако не се бяхте появили навреме.
— Какво стана? — попита Уилям, като оглеждаше стаята.
— Събори ме една гръмотевица, а после ме друсна и още една. Бях се скрил под масата, но тя се строши и ме фрасна по главата. — Той почеса голямата цицина на челото си. — По лицето ми се стичаше кръв, та като влязоха, се престорих на умрял. Избиха всички тъмничари в спалното. — Той посочи вратата към най-голямото помещение на приземния етаж. — Имаше един от тях, със силен басов глас, който издаваше заповедите. Не можах да го видя, но зърнах един от хората му.
— Позна ли го?
— Мисля, че да. И преди съм го виждал. Беше заместник-боцман при Сърдития Майкъл, пирата.
Джеймс присви очи. И друг път си бе имал работа с лъжци, а този не беше от най-добрите.
— Сърдития Майкъл, казваш? И откъде един законопослушен гражданин като теб ще познава пирата?
Писарят премигна уплашено и отвърна:
— Ами… навремето си падах по чашката… е, само понякога де… та се случваше да се отбивам и в кръчмите край пристанището. Но пък може и да греша. Всичко се случи толкова бързо — погледнах само за миг и пак затворих очи. Нищо чудно да е бил някой друг… — привърши той с разтреперан глас и се огледа гузно.
— Едно не мога да разбера. — Джеймс впи поглед в него. — Как си останал невредим, след като са избили всички? При това са действали доста методично.
— Ами, нали ви казах, сър, престорих се на умрял.
— Странно, че не са проверили по-внимателно — подхвърли хладно Яжара.
Джеймс кимна на Уилям, после пристъпи напред и сграбчи писаря за реверите.
— Повече от странно е, че всички присъстващи в тъмницата са били избити — всички, с изключение на теб и пияницата от долния етаж.
— А пияницата е оцелял само защото е бил в друга килия — добави Уилям.
Джеймс тласна писаря към стената.
— Нападателите са знаели съвсем точно кога да ударят. Кой познава разписанието на дежурните?
— Шерифът! — отвърна пребледнелият писар. — И заместниците.
— И ти! — добави Уилям и се наведе над писаря. — Едно момиче лежи мъртво в странноприемницата, недалеч оттук. Момичето, което обичах! Струва ми се, че казваш по-малко, отколкото знаеш, така че се чудя дали да не ти източа кръвчицата.
Писарят трепереше като лист на вятър и местеше поглед по лицата им.
— Истина е, господа, нямам ни най-малка представа.
Уилям измъкна кинжала си и го опря в шията на писаря. По острието се плъзна капка кръв.
— Лъжеш! Кажи си молитвата!
— Не, почакайте! — пропищя писарят. — Ще кажа. Ще кажа. Само не ме убивайте!
Джеймс пристъпи напред, сякаш се готвеше да дръпне Уилям настрани, и попита с безизразен глас:
— Ти познаваше ли този човек — Мечището?
Денисън кимна примирено.
— Имали сме вземане-даване. Той ми подмяташе по някоя крона, а аз го информирах, когато прибират при нас негови хора. После ги пусках на свобода, без никой да забележи. Не зная за какво му беше нужен на Мечището онзи пират, Кнут, но ужасно се ядоса, като разбра, че е при нас.
— И каква е тази тайна, дето Кнут пазел и заради която станаха всички тия убийства?
Писарят се разсмя уплашено.
— На Мечището не му трябва много, за да започне да убива. Готов е да трепе, без да му мигне окото. Не зная обаче защо му беше притрябвал Кнут. Открих само, че Кнут е държал стая в „Хапещото куче“, но така и не можах да кажа на Мечището, защото той и хората му почнаха да колят наред.
— И сега няма да имаш възможност да му кажеш — заяви Уилям, обърна кинжала и стовари дръжката му върху темето на писаря. — Ще наредя на капитана да го прибере на топло — заключи той.