Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Благочестие, достойнство, бедност това беше обетът, който всеки монах даваше при постъпването си в ордена. Това беше канонът. Йойона отново се огледа наоколо, напомняйки си, че стаите на голяма част от останалите наставници (и даже тези на някои от обикновените монаси) бяха обзаведени далеч по-пищно от неговата.
Благочестие, достойнство, бедност.
И прагматизъм, прагматизъм, който, както твърдеше не само абат Маркварт, но и мнозина от предшествениците му, също трябваше да бъде част от обета. В Хонс-де-Беер богатството бе равносилно на власт, а как би могъл Орденът да оказва влияние върху живота на обикновените хора, ако не разполагаше с власт? Нима не бе по-добре да служат на Бог със сила, а не със слабост?
Вече повече от два века подобни максими се ширеха сред монасите и именно благодарение на тях обетът вече не се спазваше дословно.
Въпреки всичко, Йойона прекрасно разбираше защо ученик като Авелин толкова притеснява Сихертън.
Тази нощ младият послушник се оттегли в килията си напълно изтощен, както физически, така и душевно. Беше прекарал целия ден в усърдна работа, като във всяка задача настояваше да свърши най-тежката част. Вече не помнеше колко кофи вода беше извадил от кладенеца (спря да ги брои някъде около петдесетата); веднага след това бе отишъл на крепостната стена — къртеше разхлабилите се камъни и ги подреждаше, за да са готови за зидарите, които щяха да дойдат на следващия ден.
Единствено повикването за вечерня го откъсна от трескавия му унес. Изслуша службата мълчаливо, после, вместо да отиде да хапне, се прибра право в килията си — малка стаичка, в която имаше място само за един стол, където слагаше свещта си, и тесен нар.
Тялото му най-сетне можеше да си отдъхне, ала съзнанието му, свободно да се рее, където си поиска, бе заляно от неописуема болка. Въпреки изтощението, Авелин Десбрис не можеше да заспи. Образът на майка му изпълваше мислите му и той се чудеше дали духът й няма да го навести, преди завинаги да напусне този свят и да отиде в рая. Дали Аналиса нямаше да дойде, за да се прости с него, или последното й сбогом бе изречено тогава, в деня, когато манастирът отвори врати, за да го приеме в лоното си?
Авелин се изправи и с помощта на огнивото си запали свещ, после се огледа наоколо, сякаш очакваше да види майка си в някой сумрачен ъгъл.
Ала Аналиса не беше там.
Младият мъж приседна на ръба на нара със сведена глава и ръце, почиващи на коленете. Първите сълзи опалиха бузите му и той стисна зъби, мъчейки се да ги възпре. Плачът беше проява на слабост, повтаряше си той, израз на недостатъчна вяра. Ако онова, в което вярваше и което живееше в сърцето му, не можеше да му даде сили в подобен момент, какъв тогава беше смисълът му? Древните свещенописи на Абеликанската църква обещаваха рай на онези, които бяха достойни за него, а кой беше по-достоен от добродетелната и безкористна Аналиса Десбрис?
Още една сълза се търколи по бузата на младежа, после втора и трета. Безсилен да ги спре, той скри лице в ръцете си.
Дълбоко ридание разтърси превитите му рамене. Мъчейки се да го преглътне, младият мъж започна да нарежда молитва след молитва — Молитвата на мъртвите, Молитвата на верующите, Молитвата на вечния завет, изричаше ги една след друга, опитвайки се да овладее треперещия си глас.
Въпреки това сълзите продължаваха да се леят от очите му, а светите думи все по-често бяха измествани от горчиви хлипове.
Молитва след молитва редеше Авелин, молеше се с цялото си сърце и душа, втъкаваше образа на Аналиса в свещените слова и час по час викаше името й. После, без да си спомня точно как, се озова на пода, свит като малко дете, което отчаяно плаче за майка си и я умолява да се върне при него.
Така в горчиви ридания и трескави молитви, измина цял час и Авелин постепенно започна да се успокоява. Седна на нара, пое си дълбоко дъх, за да прогони и последното стенание, и се вглъби в себе си, търсейки корена на слабостта, която неочаквано се бе промъкнала в душата му и сега подкопаваше вярата му.
Не след дълго откри отговор на въпроса, който го терзаеше, и почувства, че му олеква. Не плачеше за Аналиса, тъй като искрено вярваше, че тя се е преселила в едно по-добро място. Не, той плачеше заради себе си, заради братята и сестрите си, заради баща си, заради всички, които познаваха Аналиса Десбрис и които никога вече нямаше да се сгреят от лъчите на нежното й присъствие.
Тази мъка Авелин можеше да приеме. Вярата му си беше непокътната и все така силна и с нея той не оскверняваше паметта на майка си. Накани се да загаси свещта, но после размисли и си легна, оставяйки треперливото пламъче да хвърля слабия си светлик в стаята, а очите му все така обхождаха ъглите й.