Другата Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владка Кочешкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Другата Болейн». Краткое содержание книги:
Той ме притегли към себе си, а ръката му пареше през предната част на корсажа ми.
— Щях — увери ме той. — Навсякъде щях да позная своята истинска любов.
Той приближи глава до лицето ми и ме целуна — първо нежно, а после по-настоятелно; докосването на устните му ме облъхваше с топлина. Тогава той ме поведе към леглото с балдахина, положи ме на него и зарови лице във възвишението на гърдите ми, подаващи се изпод корсажа, който Ана така услужливо беше разхлабила.
Призори аз се надигнах на лакът и загледах през обрамчените с олово стъкла на прозореца как небето се проясняваше; знаех, че Ана също го гледа. Тя щеше да се взира в заливащата небето светлина с мисълта, че сестра й е любовница на краля и най-значимата жена в цяла Англия, съизмерима по величие само с кралицата. Зачудих се как ли приемаше тя всичко това, седнала в прозоречната ниша и заслушана в чуруликането на първите птички. Питах се как ли се чувстваше тя, като знаеше, че аз бях избраницата на краля и надеждата на семейството ни. Как ли се чувстваше, знаейки, че аз съм тази, която лежи в кралската постеля, а не тя?
Всъщност нямаше какво да се чудя. Сигурно изпитваше онази смущаваща смесица от чувства, която тя самата винаги предизвикваше у мен: възхищение и завист, гордост и яростно съперничество, копнеж да види успеха на любимата си сестра, но и падението на съперницата си.
Кралят се размърда.
— Будна ли сте? — долетя въпросът му изпод завивките.
— Да — отвърнах, внезапно обезпокоена. Зачудих се дали не трябваше да предложа да си тръгна, когато той с усмивка на лицето се показа сред чаршафите.
— Добро утро, любима моя — каза ми той. — Как се чувствате тази сутрин?
Усетих как се усмихвам лъчезарно в отговор.
— Прекрасно.
— Щастлива ли сте?
— За първи път в живота си съм толкова щастлива.
— Тогава елате при мен — каза той и разтвори обятия. Аз се плъзнах под чаршафите и потънах в ухаещата на мускус прегръдка; той притисна силните си бедра към мен, обгърна раменете ми, и зарови лице в шията ми.
— О, Хенри — казах аз и думите ми прозвучаха глуповато. — О, любов моя!
— Зная — каза той нежно. — Елате по-близо.
Тръгнах си, когато слънцето вече се бе издигнало в небето. Тогава се забързах обратно към стаята си, за да стигна там, преди слугите да започнат работа.
Хенри сам ми помогна да се облека, завърза копринените шнурчета на гърба на корсажа ми, наметна на раменете ми собствения си плащ, за да ме пази от утринния хлад. Той отвори вратата. Брат ми Джордж беше там, излегнат до прозореца. Щом забеляза краля, той стана на крака и се поклони с шапка в ръка, а когато ме зърна зад гърба му, ми се усмихна мило.
— Отведете мистрес Кери обратно в стаята й — каза кралят. — След това пуснете слугинята да почисти моята, ако обичате, Джордж. Тази сутрин искам да се приготвя по-рано.
Джордж му се поклони и ми предложи лакътя си.
— И елате с мен на литургия — добави кралят от вратата. — Днес можете да дойдете с мен в личния ми параклис, Джордж.
— Благодаря — Джордж прие с изискано нехайство най-голямата чест, която можеше да бъде оказана на придворен. След като се поклоних, вратата на кралската стая се затвори и ние бързо прекосихме залата за аудиенции и минахме през голямата зала. Беше твърде късно, за да се прокраднем незабелязано покрай общите работници, на които плащаха да палят камините и да поддържат огъня. Някои от тях влачеха огромни дънери в хола, други метяха пода, а войниците, заспали там, където снощи бяха вечеряли, сега отваряха очи и се прозяваха, проклинайки силното вино, изпито предната нощ. Аз покрих разрошената си коса с качулката и двамата с Джордж преминахме забързано и безшумно през голямата зала, след това продължихме нагоре по стълбите, към покоите на кралицата.
Джордж почука на вратата на Ана и тя тихомълком ни притегли вътре. Беше бледа от прекараната безсънна нощ, а очите й бяха зачервени. Аз с удоволствие заразглеждах картинката, която представляваше сестра ми, измъчвана от завист.
— Е? — попита тя остро.
Хвърлих бегъл поглед към безупречно застланото легло, по което нямаше и гънчица.
— Не си спала.
— Не можах — каза тя. — И се надявам, че ти също не си спала много.
Безсрамните й думи ме накараха да извърна глава.