Дъщеря на Империята

Люджан погледна към бойците в гората. По челото му изби пот и той я избърса с мръсния си ръкав.

— Слушам, лейди.

Мара го гледаше право в очите. Стражите й стояха зад нея като статуи.

— Първо свалете оръжията.

Люджан се засмя горчиво.

— Може да не съм талантлив командир, но не съм идиот. Ако трябва, ще се срещна днес с Червения бог, но няма да се предам заедно с хората си, за да ни обесите заради малко зърно и добитък.

— Вие откраднахте от Акома и убихте едно момче, но не си направих толкова труд само за да ви обеся, Люджан.

Думите й звучаха искрено, но разбойниците се колебаеха. Оръжията им трепереха, а очите им се местеха между основната сила на склона и малката група, охраняваща момичето. Напрежението нарастваше.

— Лейди, ако искаш да кажеш нещо, говори бързо, защото скоро ще се стигне до жертви и ние двамата ще сме първите.

Без заповеди и без да се съобразява с ранга, Папевайо мина пред Мара и застана пред главатаря на разбойниците.

— Ето какво гарантирам: предайте се и чуйте моето предложение — каза Мара. — Ако пожелаете да си тръгнете, след като ме изслушате, може да го направите безпрепятствено. Ако не нападате повече земите на Акома, няма да ви закачам. Давам ви думата си.

Люджан погледна хората си; съзнаваше, че стрелците следят всяко негово движение. Разбойниците бяха недохранени и болнаво кльощави. Повечето носеха само по едно оръжие, лошо изработен меч или нож. Малцина имаха хубави дрехи, а още по-малко доспехи. Нямаше да окажат голяма съпротива срещу отлично подготвените бойци на Мара. Главатарят заоглежда лицата и очите на хората, с които бе преживял наистина трудни времена. Повечето кимнаха, че ще последват примера му.

Люджан се обърна към Мара и въздъхна.

— Лейди, аз нямам дом, но малкото ми останала лична чест е в твои ръце.

Подаде меча си на Папевайо с дръжката напред, после, обезоръжен и напълно разчитащ на милостта на Мара, се обърна и махна на хората си.

Слънцето печеше над зелените доспехи на Акома и парцаливите рамене на разбойниците. Само птиците и ромоленето на потока нарушаваха тишината. Мъжете оглеждаха момичето с пищната роба и бижутата. Накрая един бандит пристъпи напред и пусна ножа си; последва го друг с дълъг белег на крака, след това трети и накрая цялата банда започна да се разоръжава. Остриетата падаха от отпуснатите пръсти в краката на воините на Акома. Скоро нито един разбойник не носеше оръжие.

Щом телохранителите й прибраха мечовете и ножовете, Мара пристъпи напред. Бандитите се разделиха, за да я пропуснат, притеснени от меча на Папевайо, който я следваше — Ударният водач имаше такова изражение, че дори най-храбрите не се осмеляваха да го предизвикат.

Папевайо помогна на Мара да се качи на една от каруците и лейди Акома погледна отгоре парцаливата банда и попита:

— Люджан, това ли са всичките ти хора?

Фактът, че все още не бе казала на стрелците си да свалят лъковете, накара главатаря да й отговори искрено.