Дъщеря на Империята

Отпред се виждаше стръмна клисура, прорязваща източните склонове на планините Киамака. Пътят се извиваше стръмно надолу, към дъното й, където течеше поток.

Кейоке се поклони на Мара и посочи едно място в дъното на клисурата, където не растяха дървета и земята бе утъпкана.

— Господарке, съгледвачите ни намериха там топла пепел и остатъци от заклана нийдра. Има следи от лагер, но крадците са продължили. Несъмнено се местят постоянно.

Мара заслони очите си с длан и огледа клисурата. Носеше пищна роба с избродирани на ръкавите птици и шарен колан. На врата си имаше копринен шал, а китките й бяха отрупани с нефритени гривни, полирани от нехуманоидните чо-джа почти до прозрачност. Дрехите й бяха прекалено натруфени, но очите й бяха напрегнато сериозни.

— Мислиш ли, че ще ни нападнат?

— Не знам. — Кейоке отново огледа клисурата, сякаш силата на волята му можеше да разкрие дебнещите бандити. — Но трябва да се подготвим за всеки ход на съдбата. Трябва да действаме, сякаш сме под постоянно наблюдение.

— Тогава да продължаваме — отвърна Мара. — Водоносецът да разнесе вода, та войниците и носачите да се освежат. Така при потока ще спрем уж за да се разхладим и ще изглеждаме по-уязвими, отколкото сме в действителност.

Кейоке отдаде чест.

— Както заповядаш, господарке. Аз ще изчакам нашите хора. Папевайо поема командването на кервана. — В очите му се появи изненадваща загриженост и той добави нежно: — Пази се, господарке. Опасността за живота ти е съвсем реална. Рискът е голям.

Мара не трепна.

— Не е по-голям, отколкото би поел баща ми. Аз съм негова дъщеря.

Командирът й отвърна с една от редките си кратки усмивки и се отдалечи. Заповедите на Мара бяха изпълнени без мотане. Водоносецът мина покрай хората и раздаде от манерките на гърба си със скорост, придобита през дългогодишните военни кампании. След това Кейоке даде знак и Папевайо заповяда на кервана да потегля. Коларите завикаха, колелата заскърцаха и отново се вдигна прахоляк. Каруците прехвърлиха билото и започнаха опасното спускане. Само много набито око щеше да забележи, че охраната е намаляла с един войник.

Мара изглеждаше спокойна и достолепна, но изрисуваното ветрило трепереше в нервните й пръсти. Стряскаше се всеки път, щом носилката се люшнеше по-силно. Затвори очи и се замоли мълчаливо за благословията на Лашима.

Пътят надолу беше коварен и хората и животните трябваше да пристъпват бавно и внимателно. Под краката им се търкаляха камъчета. Мара бе затаила дъх. Стараеше се да не поглежда назад и да не дава друг знак, че керванът й не е тръгнал на нормално пътешествие.