Дъщеря на Империята

Мара се усмихна, махна на Кейоке и той нареди на войниците си да се покажат. И щом излязоха от храстите, се видя, че не са бойци, а момчета, старци и роби, облечени в части от доспехи и зелени дрехи. Това, което изглеждаше като армия, всъщност беше отряд наполовина по-малък от бандата разбойници — събрани накуп работници и деца от именията на Акома.

Разбойниците се развикаха негодуващо, а Люджан поклати глава с изненада и възхищение.

— Господарке, какво значи това?

— Възможност, Люджан… За всички ни.

Слънцето хвърляше дълги сенки. Нийдрите пасяха до потока и отпъждаха насекомите с опашките си. Мара стоеше на каруцата и гледаше парцаливите бандити, които омитаха месото, плодовете и хляба от тиза, раздадени от хората й.

Въпреки че храната бе по-добра, отколкото разбойниците бяха виждали от месеци, Мара забелязваше очевидното им притеснение. Пленяването в битка означаваше робство. Такива бяха неоспоримите закони на живота. Фактът, че честта на Акома им бе гарантирала статус на свободни, и щедрият обяд, ги бяха изпълнили с колебливо доверие. Но странната млада Управляваща лейди още не бе казала какво иска от тях и бандитите оставаха подозрителни.

Мара ги огледа и реши, че не се различават много от работниците, войниците и робите в нейните имения. Но определено им липсваше едно качество. Дори да стояха пред нея в благороднически роби, пак щеше да знае, че са изгнаници. Видя, че привършват с обяда, и прецени, че е време да направи предложението си.

Погледна Папевайо и Кейоке, които стояха до каруцата, пое дъх и повиши глас.

— Аз съм Мара от Акома. Вие откраднахте от мен и сега сте ми задължени. Искам да изслушате думите ми, за да се освободите от това задължение с чест.

Люджан, който седеше в предната редица, остави чашата си с вино и отговори:

— Много мило, че лейди Акома се грижи за честта на бандитите. Всички в моя отряд сме съгласни с това.

Мара го погледна да види дали не й се подиграва. Вместо това видя в очите му интерес, любопитство и лек хумор. Май почваше да харесва този мъж.

— Разбрах, че сте извън закона по различни причини. Всички обаче смятате, че сте били отхвърлени от съдбата. — Човекът с дългия белег на крака извика в знак на съгласие, мнозина други закимаха. Мара продължи, доволна, че е привлякла вниманието им: — За някои от вас злощастието идва, защото сте надживели господарите си.

— И затова сме обезчестени! — подвикна един мъж с окъсани маншети.

— Нямаме чест! — извика друг като ехо.

Мара вдигна ръка да запазят тишина.

— Честта е в изпълнението на дълга. Ако човек пази далечна собственост и господарят му умре, без той да има възможност да го защити, това оставя ли го без чест? Ако воин е ранен в битка и лежи в безсъзнание, докато господарят му загива, негова ли е вината, че е оцелял? — Свали ръка — гривните й издрънчаха — и в гласа й прозвучаха заповедни нотки. — Всички, които са били слуги, фермери и работници, да вдигнат ръка.