Повелителка на реките

— Не отиваме в Париж. Отиваме на север, в Кале.

— Извинете ме, но мислех, че отиваме в Париж. Защо отиваме в Кале, милорд?

Той въздиша, сякаш два въпроса са твърде непоносимо бреме за един мъж.

— В гарнизона в Кале е имало метеж сред моите войници, вербувани и командвани от мен. Проклети глупци. Отбих се там, когато идвах към теб. Обесих подстрекателите. Сега се връщам, за да се уверя, че останалите са си взели поука.

— Обесили сте войници на път за сватбата ни?

Той обръща тъмния си поглед към мен:

— Защо не?

Наистина не мога да кажа защо не, просто ми се струва твърде противно. Правя лека гримаса, после се извръщам. Той се изсмива кратко и казва:

— За вас е по-добре гарнизонът да бъде сигурен. Кале е скалата, на която се опираме. Всички владения на Англия в северна Франция зависят от това, че държим Кале.

Продължаваме мълчаливо. Той не казва почти нищо, когато спираме да се нахраним по пладне, само пита дали съм много уморена, а когато отговарям отрицателно, той се погрижва да се нахраня, а след това ме качва отново на страничното седло за останалата част от пътуването. Оръженосецът се връща, отривисто сваля пред мен шапка с нисък поклон, а после започва да шепне на негова светлост, съветвайки се бързо с него, след което всички се подреждаме и продължаваме нататък.

Вече е паднал здрач, когато виждаме яките крепостни стени на Кале да се извисяват от обвитата в мъгли морска шир пред нас. Навсякъде наоколо земята е насечена от канали, разделени с малки шлюзове, всеки от тях покрит с кълбяща се мъгла. Оръженосецът на негова светлост се връща, когато знамето върху най-горната кула на крепостта се свежда за поздрав, и големите порти пред нас се люшват и се разтварят.

— Скоро ще бъдем у дома — казва ми той бодро, докато обръща коня си кръгом.

— Това не е мой дом — отбелязвам кратко.

— О, ще бъде — казва той. — Това е един от най-големите ви замъци.

— Насред метеж?

Той поклаща глава:

— Метежът вече приключи. На гарнизона не беше плащано от месеци, затова войниците взели вълната от търговците в Кале, откраднали я от складовете им. После търговците платили, за да си получат обратно стоката, а сега негова светлост херцогът ще им върне парите. — Той се усмихва широко, когато вижда озадаченото ми изражение. — Това е нищо. Ако бяха платили навреме на войниците, никога нямаше да се случи.

— Тогава защо негова светлост е екзекутирал някого?

Усмивката му помръква.

— За да помнят, че следващия път, когато заплащането им закъснее, трябва да чакат неговото благоволение.

Хвърлям поглед към съпруга си от другата страна, който слуша мълчаливо.

— А какво ще стане сега?

Наближаваме стените, войниците се строяват, за да ни посрещнат, тичат надолу по стръмния хълм от замъка, който се издига в центъра на града, охранявайки пристанището на север и блатистите земи на юг.