Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Чу се трясък, сякаш нещо тежко е паднало на пода горе, мъжки глас извика уплашено, последва го гърлено ръмжене. „Рева!“
— О, не — простена Алорнис. — Обикновено не се буди преди десет.
Вейлин изтича на горния етаж и завари Рева яхнала някакъв висок и красив, но небръснат млад мъж, опряла нож в гърлото му.
— Разбойник, Мрачен меч! — каза тя. — Разбойник в къщата на сестра ти.
— Само поет, уверявам те — каза младежът.
Рева надвисна над него.
— Ти да мълчиш! Влязъл си в къщата на млада жена, тъпако! Какво, сърби те онова в гащите?
— Рева! — спря я Вейлин. Не смееше да я докосне. Случката в кухнята я беше напрегнала като пружина, като изопната тетива на лък. Постара се гласът му да остане спокоен. — Този човек е приятел. Пусни го, моля те.
Ноздрите на Рева се разшириха опасно, тя изръмжа още веднъж, после се претърколи, скочи с плавно движение на крака и прибра ножа в канията.
— Винаги си си падал по опасните домашни любимци, милорд — каза от пода младият мъж.
Рева направи крачка към него, но Вейлин застана помежду им, подаде ръка на младежа и му помогна да се изправи. Младежът вонеше на евтино вино.
— Не я дразни, Алуциус — каза той. — Тя е по-добра ученичка от теб, уверявам те.
Приседнал на ръба на кладенеца от червени тухли в двора, Алуциус Ал Хестиан примижаваше на утринното слънце и отпиваше от манерка. Така го завари Вейлин. Тренировката с Рева го беше уморила повече от обичайното. Момичето още таеше гняв от снощи и явно беше решило на всяка цена да го перне поне веднъж с ясеновата си пръчка. Трудно я беше надвил и ризата му лепнеше от пот.
— Приятеля на братята? — попита той и кимна към манерката, докато вадеше ведрото от кладенеца.
— Сега му викат вълча кръв — отвърна Алуциус и вдигна манерката за тост. — Няколко твои бивши войници използвали пенсиите си да направят ракиджийница и сега произвеждат любимото питие на полка. В големи количества. Чувам, че станали богати като търговци от Далечния запад.
— Браво на тях. — Закрепи ведрото на ръба на кладенеца и загреба вода с дървения черпак да отпие. — Баща ти как е?
— Все още те мрази и в червата, ако за това питаш. — Усмивката на Алуциус повехна. — Но напоследък е… по-кротък. Кралят си има нов Военачалник.
— Познавам ли го?
— И още как. Вариус Ал Трендил. Героят от Кървавия хълм и превземането на Линеш.
В съзнанието на Вейлин изникна спомен за мълчалив човек, който с мъка премълчава гневни думи, родени от объркване и алчност.
— Много победи ли има?
— В Кралството не е имало истински битки от Бунта на узурпатора насам. Но пък той прояви забележително усърдие в потушаването на онези размирици.
— Ясно. — Отпи още една глътка от дървения черпак, после седна до Алуциус. — Чувствам се длъжен да задам един неделикатен въпрос.
— Защо един пиян поет спи в къщата на сестра ти?
— Нещо такова.
— Мисли си, че ме защитава — подвикна Алорнис от прага на кухнята. — Закуската е готова.
Закуската се състоеше от малки порции яйца и шунка, които изчезнаха като по магия още щом се озоваха в чинията на Рева. Момичето стисна решително зъби, преди да си е поискало допълнително, но стомахът му не страдаше от предразсъдъци и изкурка гръмовно.
— Заповядай. — Алуциус бутна към нея недокоснатата си чиния, стиснал в другата си ръка отворената манерка. — Предложение за мир. Не бих искал да ми прережеш гърлото, защото си гладна.
Рева го стрелна с намусен поглед, но прие храната без друг коментар.
— Татко почина преди три години — каза Вейлин на Алорнис. — Защо кралят чак сега се е сетил да поиска собствеността му?
Тя сви рамене.
— Кой знае? Може би заради бавния механизъм на бюрокрацията.
Корабът, с който Вейлин бе отплавал от Мелденейските острови, беше спрял в Южна кула преди малко повече от месец. Достатъчно време вестоносец с бърз кон да стигне до столицата. „Мразен човек като теб трудно остава незабелязан.“ Ако питаха него, механизмът на бюрокрацията се беше задвижил много по-бързо, отколкото си мислеше сестра му.
— Между другото, радвам се, че си жив, Алуциус — обърна се той към поета. — В случай че още не съм го споменал.
— Не си. И благодаря.
— Бил си сред онези, които си пробиха с бой път до пристанището?