Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
– Защо, да не би да е станало нещо?
– Ами, как да ви кажа... В общи линии, господин Макдоналд се опита да избяга.
– Да избяга? – повдигна удивено вежди Фин. – Че тук да не е затвор?
– Естествено, че не. Пациентите са свободни да идват и да си отиват когато пожелаят. Но това се е случило посред нощ, когато вратите са били заключени поради съображения за сигурност. Изглежда, че снощи той е успял да всее недоволство у няколко души. Общо четирима са решили да се измъкнат.
Фин не можа да сдържи усмивката си.
– Малък пенсионерски заговор, а?
– Положението не е смешно. Господин Макдоналд се е качил в кухненската мивка и е разбил прозореца с голи ръце. Получил е тежки порязвания.
Веселостта на Фин се изпари.
– Сега добре ли е?
– Трябваше спешно да го откараме в болницата. Зашиха го и сега отново е в стаята си, целият бинтован. Но се държи агресивно, вика по персонала и отказва да свали палтото и шапката си. Постоянно повтаря, че дъщеря му ще дойде да го прибере у дома. – Тя въздъхна и отвори бежовата папка, лежаща върху плота на бюрото ѝ. – Ще трябва да приложим някакво медикаментозно лечение.
– Какво по-точно?
– Боя се, че мога да го обсъждам само с членове на семейството.
– Вие искате да го упоите.
– Не става въпрос за упояване, господин Маклауд. Той е в силно възбудено състояние. Ако не преодолеем кризата, може да причини още вреди на себе си. Или на околните.
Фин прехвърли в ума си евентуалните последици от успокоителните. Те допълнително щяха да замъглят бездруго крехката и накъсана памет. Да попречат на всеки опит да се стимулира споменът за минали събития и да се установи връзката между Тормод и мъртвия. Но от друга страна, персоналът не можеше да си позволи да рискува.
– Вижте – каза накрая. – Явно ще трябва да се свържете с Маршели и да обсъдите терапията с нея. Но междувременно аз също ще се радвам да помогна. Бях дошъл с намерение да го поразходя с колата, ако вие не възразявате.
– О, това би било чудесна идея, господин Маклауд. Всичко, което ще го отвлече от представата, че се намира в затвор, е добре дошло.
Шестнайсета глава
Сега пък кой е! Няма да им играя по свирката. Да вървят по дяволите.
Вратата се отваря и се появява млад мъж. Виждал съм го някъде и преди. Да не би да работи тук?
– Здравейте, господин Макдоналд – казва и в гласа му има нещо познато, успокояващо.
– Познаваме ли се?
– Аз съм Фин.
Фин. Фин. Странно име. Да не е финландец?
– Що за име е това?
– Съкратено от Финли. Бях Фионлах, докато не тръгнах на училище, а там ме прекръстиха на Финли, по английски маниер. Маршели първа ме нарече Фин.
Той сяда на ръба на леглото и аз усещам как в гърдите ми се надига надежда.
– Маршели? Тя тук ли е?
– Не, но ме помоли да ви разходя с колата. Каза, че щяло да ви хареса.
Разочарован съм, но от друга страна, нямам нищо против да изляза. Вече от доста време седя затворен тук.
– Добре, става.
– Виждам, че вече сте облечен и готов.
– Винаги съм готов. – Усещам как по устните ми пропълзява усмивка. – Ти си добро момче, Фин. Още от малък си беше такъв. Но не биваше да идваш във фермата, след като вашите ти бяха забранили.
Сега Фин също се усмихва.
– Значи помните това, така ли?
– И още как. Майка ти беше бясна. Мери се притесни да не би да си помисли, че ние сме те насърчили. Как са вашите, между другото?
Той не отговаря. Вместо това улавя дясната ми ръка и я повдига.
– Чух, че сте се порязали, господин Макдоналд.
Поглеждам ръцете си и виждам, че са целите бинтовани. Какво, по дяволите, се е случило? Усещам убождане на страх.
– Божичко – казвам с разтреперан глас. – Много ли е зле? Защото не усещам никаква болка.
– Разбирам, че са ви зашили в болницата. Опитали сте се да избягате.
– Да избягам? – Самата дума ме кара да се чувствам по-добре.
– Да. Но всъщност не е имало нужда. Вие не сте заключен тук. Можете да излизате и да се прибирате когато пожелаете. Също като в хотел. Стига да знаят къде сте.
– Искам да си отида у дома – казвам.
– Нали знаете пословицата, господин Макдоналд. Домът е там, където е шапката ви.
– Така ли? И къде е шапката ми?
Фин се ухилва.
– На главата ви.
Вдигам ръка и за свое учудване наистина напипвам шапката там. Свалям я и я оглеждам. Добрата ми стара шапка. Служила ми е вярно толкова години.
– Вярно, прав си – засмивам се.
Той ми помага да се изправя на крака.
– Чакай – спирам го, – трябва да си взема куфара.
– Не, господин Макдоналд, по-добре е да го оставите тук. Нали пак ще ви е нужен, щом се върнете.
– Значи ще се връщам?