Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Авари я проследи с поглед. „Значи самата Тюли ще преговаря за Булчинската цена. И аз така си мислех. Може би трябва да се отбием в Кехлибарения бивак по пътя си, знам къде Майката държи необработения кехлибар и ако Винкавек се опита да поиска Айла, ще му трябва всичко, което може да намери. Не знам друга жена, която да се пазари така твърдо като Тюли“ — помисли си Авари с неволно възхищение. Преди не беше зачитала особено едрата водачка на Лъвския бивак, но през тези няколко дни, когато имаха възможност да се опознаят по-добре, тя беше започнала да я уважава, дори да я харесва. Тюли работи здравата с тях и не пестеше на хвалбите си, когато бяха заслужени, а това, че беше изключителна търговка, просто бе част от ролята и на водачка. В действителност, ако беше млада и готова за бракосъчетание — помисли си Авари — тя самата не би имала нищо против някой като Тюли да се пазари за нейната Булчинска цена.
От Мамутския бивак Лъвският бивак се насочи на север като през по-голямата част от пътя си следваше реката. Близо до големите реки, които навлизаха навътре в континента, северният ландшафт непрекъснато се променяше и разкриваше изобилие от растителен живот. Транс континенталното им пътешествие ги отведе от тундри и льосови равнини до тръстикови горски езера, от гъсти мочури до голи баири и тучни ливади, осеяни с летни цветя. Макар че северните растения бяха по-ниски, цветовете им често бяха по-големи и по-ярки от южните разновидности. Айла можеше да определи повечето от тях, макар че не винаги можеше да ги назове. Когато минаваха покрай тях, когато яздеше или се разхождаше сама, тя често ги береше и ги носеше на Мамут, Нези или Диджи, или на някой друг, който да и каже как се наричат.
Колкото повече се приближаваха към мястото за Лятната среща, толкова повече претексти намираше Айла, за да се отклонява от пътя. За нея лятото открай време бе сезонът, в който диреше уединение. Така беше откакто се помнеше. През зимата приемаше затварянето в ограничено пространство, наложено от лошото време, било в пещерата на клана на Брун, било в нейната долина или в землянката на Мамутоите. Но през лятото, макар да не обичаше да е сама през нощта, често с удоволствие се усамотяваше през деня. Това беше времето, когато можеше да се отдаде на собствените си мисли и импулси, освободена от ограниченията, наложени и от околните и произтичащи или от подозренията, или от любовта им.
Когато спираха за нощувка, беше много лесно да им каже, че иска да открие нови растения или да ловува. Тя правеше и двете, като използваше копиехвъргача заедно с прашката, за да донесе прясно месо, но в действителност просто искаше да е сама. Нужно и беше време за размисъл. Страхуваше се от това, което щеше да се случи, когато пристигнат и не можеше да разбере защо. Вече се беше запознала с много хора и народи, които я приемаха добре и знаеше, че не в това е проблемът. Но колкото повече се приближаваха до мястото, толкова Ранек ставаше по-развълнуван, а Джондалар — по-мрачен. А на нея все повече и се искаше да може да избегне събирането на биваците.
В последната нощ от пътешествието им Айла се върна от дълга разходка с букет цветя. Забеляза край огъня утъпкана ивица земя, върху която Джондалар рисуваше нещо с нож. Торнек държеше в ръцете си отчупено парче бивник и нож и внимателно се вглеждаше в знаците, които Джондалар правеше.
— Ето я — каза Джондалар. — Айла може да ти покаже по-добре от мен. Не съм сигурен, че мога да се оправя с пътя до долината от Лъвския бивак, а оттук изобщо не мога. Твърде много завои и отклонения направихме.
— Джондалар се опитваше да направи карта, която да показва пътя до долината, където сте намерили запалителните камъни — обясни Талут.
— Откакто сме тръгнали, все ги търся, но не съм видял нито един запалителен камък — обади се Торнек. — Иска ми се да направя едно пътуване до там и да събера още. Тези, с които разполагаме, няма да са вечни. В моя вече има голям жлеб.
— На мен ми е трудно да определя разстоянието — каза Джондалар. — Пътувахме на коне, затова не мога да кажа колко дни ще са нужни, ако се ходи пеша. А и спирахме много често, за да правим много проучвания, не спазвахме някаква постоянна, логична посока. Почти съм сигурен, че пресякохме обратно реката, която тече през твоята долина, по-нагоре на север. Може би не веднъж. Когато се върнахме, беше почти зима и много от белезите на терена бяха променени.
Айла остави цветята, взе ножа за рисуване и се опита да помисли как да състави карта на пътя до долината. Започна да изтегля една линия, но се поколеба.
— Не се опитвай да покажеш пътя оттук — насърчи я Талут. — Просто помисли как се стига до там от Лъвския бивак.