Камъкът на раздялата

— Той беше закаран там — раздразнено отвърна Бинабик и побутна увитите в листа птици върху въглените. — В живота няма нищо сигурно, Слудиг, но на мен все пак ми се струва по-умно да поемаме по-малко рискове.

След кратко мълчание римърсгардецът проговори:

— Прав си, троле. Просто съм уморен. Иска ми се да стигнем там, където отиваме, до този Камък на раздялата! Искам да дам на Джосуа този прокълнат меч, а после да спя цяла седмица. В легло.

Бинабик се усмихна.

— И на мен ми се иска същото. Но това не е меч на Джосуа, или поне аз не съм сигурен, че е предназначен за него. — Той се изправи и взе дългия вързоп, който бе подпрян на едно дърво. — Въобще не съм сигурен какво е той и за какво е. — Пръстите на Бинабик развиха вързопа и се видя тъмното острие. Светлината на огъня не разкри нищо повече от очертанията му. Бинабик вдигна меча по-високо и продължи: — Виждаш ли? Сега Трън като че ли си мисли, че е приемливо да го носи един малък трол.

— Не говори за него така, сякаш е жив — каза Слудиг и бързо очерта Дърво във въздуха. — Това е противно на природата.

Бинабик го изгледа.

— Може и да не е жив, както са живи мечките, птиците или хората, но в него има нещо, което е повече от метал за мечове. И ти знаеш това, Слудиг.

— Може и така да е. — Римърсгардецът се намръщи. — Не, проклет да съм, наистина знам. Точно затова не ми харесва да говоря за него. Имам кошмари за пещерата, където го намерихме.

— Това не ме изненадва — меко отвърна тролът. — Тя наистина беше страшно място.

— Не, не е само мястото… нито дори и драконът, нито смъртта на Гримрик. Сънувам тоя прокълнат меч, дребосъко. Как лежи там сред онези кости и сякаш ни чака. Студен, студен като змия в дупката си…

Слудиг млъкна. Бинабик го гледаше, но не каза нищо.

Римърсгардецът въздъхна:

— А и все още не разбирам какво добро ще донесе на Джосуа притежанието му.

— Аз също не разбирам. Но този меч е нещо могъщо. Добре е да помним това. — Бинабик погали блещукащото острие, както би погалил котка по гърба. — Погледни го, Слудиг. Толкова бяхме въвлечени в нашите изпитания и загуби, че почти забравихме Трън. Това е меч, който прави легенди! Може би е най-великото оръжие, което е виждал Остен Ард… по-велико от копието Ойндут на Херн, по-велико от прашката на Чъку.

— Може и да е могъщ — изръмжа Слудиг, — но имам съмнения относно това, доколко носи късмет. Не е спасил сър Камарис, нали?

Бинабик се усмихна загадъчно.

— Но той не го е носил, когато е бил пометен през борда в залива Фиранос — шутът Таусър ни разказа това. Точно затова можахме да го намерим на Драконовата планина. В противен случай той щеше да е на дъното на океана… като Камарис.