Аз, вещицата
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз, вещицата». Краткое содержание книги:
— Не и ако с тях ще ти е по-трудно да се съсредоточиш върху 1590 година. — Погледна пръстена на лявата ми ръка и аз свих пръсти. Нямаше начин да го свали от пръста ми, независимо дали беше от 1590 година или не.
— Можем да се обадим на Сара и да я питаме какво мисли.
Матю поклати глава.
— Не. Да не я тревожим. Знаем какво трябва да направим: да вземем три предмета и нищо друго от миналото или настоящето, за да ни сочат пътя. Ще направим изключение за пръстена, който вече е на пръста ти. — Отвори най-горната книга и замръзна.
— Какво има?
— Тук има мои записки, а не помня да съм ги правил.
— Било е преди повече от четиристотин години, сигурно си забравил. — Въпреки думите ми усетих как по гръбнака ми премина ледена тръпка.
Матю прелисти още няколко страници и въздъхна дълбоко.
— Ако оставим тези книги и пилигримския медальон в стаята до кухнята, дали къщата ще се погрижи за тях?
— Да, ако я помолим — потвърдих. — Матю, какво става?
— Ще ти кажа по-късно. Трябва да вървим. А тези неща — той вдигна книгите и ковчежето на Лазар — остават тук.
Преоблякох се в мълчание. Свалих всичко, останах съвсем гола и потръпнах, когато ленената рокля се плъзна през раменете ми. Маншетите прилепнаха по китките, полата се спусна до глезените ми, а деколтето се сви, когато дръпнах връзките.
Матю се съблече и си сложи ризата много бързо, защото познаваше този стил на обличане. Тя едвам стигаше до коленете му и дългите му бледи крака стърчаха отдолу. Докато събирах дрехите ни, Матю отиде до трапезарията и се върна с листове и една от любимите си писалки. Ръката му започна бързо да се движи по хартията, накрая сгъна листа и го прибра в плик.
— Бележка за Сара — обясни ми. — Ще помолим къщата да се погрижи и за нея.
Занесохме допълнителните книги, бележката и медальона в стаята до кухнята. Матю ги постави внимателно на дивана.
— Да оставим ли светнато? — попита Матю.
— Не — отвърнах. — Само лампата на верандата, в случай че е тъмно, когато се върнат.
Видях зелено петно, когато загасихме осветлението. Беше баба ми, която се люлееше на стола.
— Довиждане, бабо. — Нито Бриджит Бишъп, нито Елизабет бяха с нея.
„Довиждане, Даяна.“
— Къщата трябва да се погрижи за тези неща. — Посочих купчината от предмети на дивана.
„Не се тревожи за нищо, мисли само къде отиваш.“
Минахме през цялата къща и изгасихме лампите. Във всекидневната Матю взе „Доктор Фауст“, обецата и шахматната фигурка.
Огледах за последен път познатата кафеникава кухня.
— Довиждане, къщо.
Табита чу гласа ми и дотича от работната стая на Сара, мяучейки. Спря се внезапно и ни загледа, без да мига.
— Довиждане, малка моя — каза Матю и се наведе да я погали между ушите.
Решихме да тръгнем от хамбара. Беше тихо, без никакви звуци от съвремието, които да ме разсейват. Тръгнахме през ябълковата градина, босите ни крака стъпваха по покрита със слана трева, а студът ни караше да вървим по-бързо. Когато Матю отвори вратата на хамбара, дъхът ми се превърна на пара в хладния въздух.
— Замръзвам. — Придърпах роклята около себе си, а зъбите ми тракаха.
— Когато пристигнем, в „Старата ложа“ ще има запален огън в камината — успокои ме той и ми подаде обецата.
Сложих я на ухото си и протегнах ръка за богинята. Матю пусна фигурката в дланта ми.
— Нещо друго?
— Вино, разбира се, и то червено. — Подаде ми книгата, прегърна ме и ме целуна по челото.
— Къде са твоите покои? — Затворих очи и се опитах да си припомня „Старата ложа“.
— На горния етаж, в западната част, гледат към пасбището на елените.
— И на какво мирише?
— На дом — каза той. — На пушек от дърва и печено месо от вечерята на прислугата, на пчелен восък от свещите и на лавандулата, с която ароматизираме чаршафите.
— Чуваш ли нещо характерно?
— Абсолютно нищо. Само камбаните от „Света Богородица“ и „Архангел Михаил“, пукането на огъня и хъркането на кучетата от стълбите.
— Как се чувстваш, когато си там? — попитах и се съсредоточих върху думите му и върху това, което те ме караха да усещам.
— Винаги съм се чувствал… обикновен в „Старата ложа“ — промълви Матю. — Това е мястото, където мога да съм себе си.
Във въздуха се разнесе аромат на лавандула, който нямаше никакво място през октомври в Мадисън. Наслаждавах се на миризмата и си спомних за бележката на баща ми. Очите ми вече бяха напълно отворени за възможностите на магията.