Аз, вещицата

Откакто бяхме пристигнали, не бяхме напускали околността на къщата на семейство Бишъп, затова ми беше странно да пътувам из Мадисън с рейнджровъра, седнала до вампир. Хванахме пътя за Хамилтън, прекосихме хълмовете на юг, след това обърнахме на север, за да отидем да вземем пицата. Посочвах му къде съм ходила да плувам като дете, къде е живяло първото ми истинско гадже. Градът бе украсен за Вси светии — черни котки, вещици на метли, дори дърветата бяха окичени с боядисани в оранжево и черно яйца. В тази част на света не само вещиците приемаха празника сериозно.

Когато пристигнахме в пицарията, Матю влезе с мен, очевидно без да се притеснява, че могат да ни видят вещици или обикновени човешки същества. Аз се надигнах и го целунах и той ми отвърна със смях, който бе почти безгрижен.

Колежанката, която ни обслужи, погледна Матю с нескрито възхищение, докато му подаваше кутията.

— Добре, че не е вещица — въздъхнах облекчено, когато се върнахме в колата. — Щеше да ме превърне в тритон и да отлети с теб на метлата си.

Подкрепих се с пица с люти чушки и гъби и оправих бъркотията в кухнята и всекидневната. Матю изнесе купчини хартия от трапезарията и ги изгори в кухненската камина.

— Какво ще правим с това? — попита той и вдигна писмото от майка ми, мистериозните три реда и страницата от ръкописа на Ашмол.

— Остави ги във всекидневната — предложих му. — Къщата ще се погрижи за тях.

Продължих да разтребвам, изпрах, подредих кабинета на Сара. И чак когато отидох да прибера дрехите, забелязах, че двата ни компютъра липсват. Втурнах се паникьосана надолу по стълбите.

— Матю! Компютрите ги няма!

— У Хамиш са — успокои ме той, взе ме в прегръдките си и ме погали по косата. — Всичко е наред. Никой не е влизал в къщата.

Раменете ми се отпуснаха, но сърцето ми още биеше силно при мисълта, че някой друг, Доменико или Жулиет, са ни изненадали.

Той ми направи чай и ми разтри стъпалата, докато го пиех. През това време бъбреше за незначителни неща — къщи в Хамилтън, които му напомнили за други времена и места, как за първи път помирисал домат, какво си помислил, когато ме видял да греба в Оксфорд — докато се отпуснах, успокоена от топлината и съпричастността му.

Матю винаги ставаше различен, когато наоколо нямаше никого, но сега контрастът беше още по-голям, след като семействата ни бяха заминали. Откакто бе пристигнал в къщата на семейство Бишъп, неусетно бе поел отговорността за още осем живота. Грижеше се за всички с еднакво настървение, без значение какви са му и дали са му роднини. А сега имаше само едно същество, което трябваше да пази.

— Нямахме много време напоследък просто да си поговорим — отбелязах аз, като си припомних водовъртежа от събития след първата ни среща. — Сега сме само двамата.

— През последните дни бяхме подложени на библейски премеждия. Май само чума и нашествие на скакалци не преживяхме. — Замълча. — Но ако вселената е решила да ни изпита по старомодния начин, то значи дойде краят на мъките ни. Тази вечер стават четирийсет дни.