Аз, вещицата

— Да. Не можехме да се позволим да имаме тайни. Пък и той беше демон, и то от най-интелигентните. Скоро ще разбереш, че няма смисъл да се крие каквото и да е от Кит.

Имаше логика в това, че Кристофър Марлоу е бил демон, поне според ограничените ми познания за него.

— Значи отиваме в Англия — произнесох бавно. — И в кой период по-точно?

— 1590 година.

— Къде?

— Всяка година една групичка се събирахме в „Старата ложа“ за старите католически празници Вси светии и задушница. Малцина се осмеляваха да ги празнуват, тъкмо заради това на Кит му се струваше дръзко и опасно да ги отбелязва по някакъв начин. Тогава ни четеше последния си вариант на „Фауст“, непрекъснато си играеше с текста, никога не оставаше доволен. Пиехме много, играехме шах и пирувахме до зори. — Матю взе ръкописа от ръцете ми. Постави го на масата и долепи длани до моите. — Това устройва ли те, скъпа? Не се налага да се върнем точно там. Можем да отидем и в някое друго време.

Но вече беше прекалено късно. Историкът в мен вече бе започнал да преценява възможността да се потопиш в живота на елизабетинска Англия.

— В Англия през 1590-а е имало алхимици.

— Да — потвърди той уморено. — Не беше особено приятно да се навърташ около тях, можеше да се отровиш с живак, пък и имаха странни работни навици. По-важното, Даяна, е, че тогава имаше вещици, много силни вещици, които могат да те научат как да управляваш способностите си.

— Ще ме заведеш ли на театър?

— Бих ли могъл да те държа далеч от него? — усмихна се той и вдигна вежди.

— Вероятно не. — Въображението ми се развихри. — Може ли да отидем на кралската борса? И да се разходим там по тъмно?

— Да. — Той ме прегърна. — Ще отидем и до катедралата „Свети Павел“, за да чуем литургия, ще присъстваме на екзекуция в Тайбърн. Може дори да разговаряме с надзирателите на лудницата „Бедлам“. — Целият се разтресе от потиснат смях. — Боже, Даяна, аз те водя във време, когато имаше чума, липсваха почти всички удобства, нямаше чай и зъболекари, а ти си мислиш как е изглеждала борсата нощем.

Отдръпнах се от него и го погледнах развълнувано.

— Ще се срещна ли с кралицата?

— В никакъв случай. — Матю ме привлече отново към себе си и потръпна. — Сърцето ми спира само като си помисля какво би могла да кажеш на Елизабет Тюдор, а и как тя би ти отвърнала.

— Страхливец — нарекох го за втори път тази вечер.

— Нямаше да говориш така, ако я познаваше по-добре. Тя изяждаше цели държави на закуска. — Матю млъкна. — Освен това има по-приятни неща, които можем да правим през 1590 година.

— Какви?

— Около 1590 година е съществувал алхимичен ръкопис, който после ще стане собственост на Елиас Ашмол. Можем да го потърсим.

— Тогава ръкописът е бил цял и магията му е била недокосната. — Изтръгнах се от прегръдките му и се облегнах на възглавниците. Взрях се в трите предмета на масичката. — Наистина ще се върнем назад във времето.