Аз, вещицата

— Натаниъл — оповести той, като погледна към екранчето. После се отдалечи, беше станал потаен, с което напомняше на баща си.

Матю го гледаше с тъжна усмивка.

— Тези двамата ще се забъркат в много неприятности, но поне Маркъс няма да се чувства толкова самотен.

— Добре са — съобщи ни Маркъс, след като прекъсна връзката. Усмихна се и прекара пръсти през косата си, друг жест, с който напомняше на Матю. — Ще трябва да се обадя на Хамиш и да му кажа.

Ем дълго държа Матю за ръката, очите й бяха насълзени.

— И вие се обаждайте — помоли тя. — Искаме да знаем, че сте добре.

— Пазете се. — Сара стисна очи, когато го прегърна. — И не се съмнявайте в себе си.

Мириам се сбогува по-сдържано с лелите ми, но аз не успях да се овладея.

— Гордеем се с теб — заяви Ем, като обхвана лицето ми с длани. Сълзите вече течаха по бузите й. — И родителите ти биха се гордели с теб. Грижете се един за друг.

— Ще се грижим — уверих я и избърсах сълзите си.

Сара хвана ръцете ми.

— Слушай учителите си, които и да са те. Не отричай нищо, преди да си ги изслушала. — Кимнах. — Имаш повече дарби от всички вещици, които познавам, може би повече от всички вещици по земята от много, много години насам. — Млъкна за кратко, после продължи: — Радвам се, че няма да ги пропилееш. Магията е дар, Даяна, точно като любовта. — Сетне се обърна към Матю. — Доверявам ти нещо скъпоценно. Не ме разочаровай.

— Няма, Сара — обеща й той.

Тя ни разцелува, след това се втурна надолу по стълбите към колата.

— Сбогуванията са тежки за Сара — обясни Ем. — Ще се чуем утре, Маркъс. — Качи се на предната седалка и махна. Колата забръмча и заподскача по коловозите на алеята, след това пое към града.

Когато се върнахме в къщата, Мириам и Маркъс ни чакаха в коридора с багажа си.

— Решихме, че двамата трябва да останете малко сами — каза Мириам и подаде сака си на Маркъс. — И мразя дългите сбогувания. — Огледа се. — Е — подхвърли кратко и тръгна към стълбите на верандата, — ще се видим, като се върнете.

Матю поклати глава след отдалечаващата се Мириам, влезе в трапезарията и излезе след малко с един плик в ръце.

— Вземи — връчи го на сина си.

— Никога не съм искал да съм лидер — поклати глава Маркъс.

— Да не мислиш, че аз съм искал? Това бе мечта на баща ми. Филип ме накара да обещая, че братството няма да попадне в ръцете на Болдуин. Моля те за същото.

— Обещавам. — Маркъс взе плика. — Ще ми се да не се налага да тръгваш.

— Съжалявам, Маркъс. — Преглътнах буцата в гърлото си и докоснах студената му кожа с топлите си пръсти.

— За какво? — усмихна се той сияйно и искрено. — Че направи баща ми щастлив?

— Че те поставих в тази ситуация и предизвиках толкова бъркотии.

— Не се боя от войната, ако това имаш предвид. Притеснявам се как ще се представя след Матю. — Маркъс счупи печата. И с този на пръв поглед незначителен жест той стана лидер на Рицарите на Лазар.