Аз, вещицата
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз, вещицата». Краткое содержание книги:
— Точно така. Сара ми каза, че трябва да внимаваме да не отнесем нещо от съвременността в миналото. Март ти е приготвила подходяща рокля, а на мен — риза. — Той бръкна в куфара и извади две прости ленени дрехи с дълги ръкави и връзки на деколтето. — Трябваше да ги шие на ръка, а нямаше много време. Не са кой знае какво, но поне няма да шокираме първите хора, които срещнем.
Той ги разгъна и от тях изпадна малка кадифена торбичка.
Матю се намръщи.
— Какво е това? — учуди се и я вдигна. На външната й страна бе прикрепена бележка. Разтвори я. — От Изабо е. „Това е подарък за годишнина от баща ти. Реших, че може да го дадеш на Даяна. Старомоден е, но ще изглежда добре на ръката й.“
В торбичката имаше пръстен, направен от три отделни златни халки, преплетени една в друга. Две от тях приличаха на ръкави и бяха покрити с емайл и обсипани с малки скъпоценни камъчета, които наподобяваха бродерия. От всеки ръкав излизаше прекрасно изработена малка златна длан, съвсем реалистична до най-малките подробности.
Двете длани държаха огромен прозрачен безцветен камък, прикрепен на третата халка. Той не беше обработен. Бе монтиран в златно гнездо с черен фон. Никой бижутер не би поставил стъкълце върху такъв изящен пръстен. Беше диамант.
— Това трябва да е в музей, а не на пръста ми. — Бях като хипнотизирана от реалистичните длани и се опитвах да не мисля колко тежи камъкът, който държаха.
— Майка ми го носеше непрекъснато — каза ми Матю, като хвана пръстена между палеца и показалеца си. — Наричаше го писарския пръстен, защото можеше да пише върху стъкло с ръбчето на диаманта. — Проницателните му очи откриха нещо, което моите не успяваха да забележат. Той раздалечи трите халки. Всяка една от тях беше гравирана.
Взряхме се в ситните букви.
— Това са стихове, които хората си посвещаваха в знак на обич. „A ma vie de coer enrier“ — прочете Матю и върхът на показалеца му докосна златната повърхност. — На старофренски е, означава „цялото ми сърце за целия ми живот“. А това, „mon debut et ma fin“, значи „от началото до края“.
Знаех достатъчно френски, за да си го преведа и сама.
— А какво пише на вътрешната халка?
— Гравирана е и от двете страни. — Матю прочете надписа, като въртеше пръстена. — „Se souvenir du passe, et qu’il ya un avenir.“ „Помни миналото, тогава ще имаш бъдеще.“
— Стиховете са много подходящи за нас. — Странно, че преди толкова много години Филип бе подбрал за Изабо строфи, които имаха значение за Матю и мен и днес.
— Вампирите също пътуват през времето в известен смисъл. — Матю събра халките на пръстена. Взе лявата ми ръка и се извърна, защото се боеше от реакцията ми. — Ще го носиш ли?
Хванах брадичката му с пръсти и обърнах главата му към себе си. Кимнах, защото бях останала без думи. Лицето му стана свенливо, очите му се сведоха към дланта ми, която все още държеше. Наниза пръстена на палеца ми.
— С този пръстен се венчавам за теб. С тялото си те почитам. — Матю говореше тихо и гласът му леко трепереше. Премести пръстена на показалеца ми до средната става. — И те дарявам с всичките си светски богатства. — Пръстенът пропусна средния ми пръст и се плъзна върху безименния. — В името на Отец, Син и Светия дух. — Вдигна ръката ми към лицето си, очите му отново се впиха в моите. Хладните му устни притиснаха пръстена към кожата ми. — Амин.
— Амин — повторих аз. — Сега вече сме венчани и по вампирските, и по църковните канони. — Пръстенът тежеше, но Изабо се бе оказала права. Отиваше ми.
— И в твоите очи, надявам се. — Долових несигурността му.
— Разбира се, че сме венчани и в моите очи. — Сигурно щастието ми си е проличало, защото той ме дари с най-широката и сърдечна усмивка, която някога бях виждала на лицето му.
— Да видим дали маман ни е приготвила и други изненади. — Бръкна в куфара и извади още книги. Имаше и друга бележка, пак от Изабо.
— „Тези бяха до ръкописа, за който помоли — зачете Матю. — Пращам ти и тях, за всеки случай.“
— И те ли са от 1590 година?
— Не — отвърна Матю замислено. — Нито една от тях. — Отново бръкна в куфара. Когато си извади ръката, тя стискаше пилигримския медальон от Витания.
Нямаше бележка, която да обяснява присъствието му.
Часовникът в предния коридор удари десет. Скоро трябваше да тръгваме.
— Ще ми се да знам защо ми е пратила тези неща. — Изглеждаше обезпокоен.
— Може би е решила, че трябва да вземем и други вещи, които са ти скъпи. — Знаех колко силно е привързан към малкото сребърно ковчеже.