Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
После времето поомекнало — изправяла гръб и Наталия Ивановна. През 1956-а се прехвърлила в Москва; дъщерята на Еренбург (с която Н. И. ходела в едно и също училище в Париж) склонила баща си да вземе Н. И. за секретарка. Към него като към знаменитост се леели писма с молби, идвали молители и мнозина от тях били бивши политзатворници — така че Н. И. си намерила мястото. (У Еренбург служила чак до смъртта му.)
А в Рязан някогашната градина „Климова“, в застрашаваща близост до областния комитет на партията, сега отбягвана от гражданите и ненужна на областния комитет, я заварих безименна, нямаше никаква диря от никаква Климова. Научих цялата тая история от самата Н. И., когато тя ми съобщи за нашето двойно землячество: по Архипелага и по Рязан.
Стори го през пролетта на 1962-ра, като изхитрува (и невинната й хитрост, и решителността й бяха типично нейни): предаде ми чрез Копелев, че трябвало да ми съобщи нещо важно (а просто искала да се запознаем; той ми обясни, че е бивша политзатворничка). Това беше времето на тайнствените движения на ръкописа на „Денисович“, вече ми беше известно, че сред другите, имащи тежест, го е чел Еренбург. (Ама на никого не е известно как е можал да го прочете измежду първите, когато Твардовски най-малко с него се канеше да споделя. Всичко било измислено от Н. И. Щом чула за повестта, отишла в редакцията на „Новый мир“ и от името на Еренбург помолила Закс да й даде повестта. Закс помърморил, но на такова име не посмял да откаже. Погледнала — а на първата страница на новомировци пишело: „А. Рязански“ — и ахнала: да не би да съм й земляк?) Веднага отишла при приятеля си фотограф — Вадим Афанасиев („Коженото яке“, мъж на братовчедка й, той по-късно и за нас работеше понякога, помагаше ни). И чак след това занесла ръкописа на Еренбург. — Горкият А. Т. не оценяваше съвременните технически средства. И така се разхвърча „Денисович“ по самиздат — за негово смайване и тревога, за моя дълбока тогава радост, а всъщност — пагубно-опасно за съдбата на повестта — сега пък — и съобщението на Н. И, очевидно с някакви новини за движението на ръкописа, за мнението на важни лица? — и аз доста неохотно й се обадих на Еренбурговия телефон, както беше ми предложила тя. Наталия Ивановна тутакси настойчиво ме покани в жилището на Еренбург. (Нищо не беше казано направо, но от нейното оживление и настояване като нищо можех да си направя заключението, че работодателят й седи до нея и тръпне от нетърпение.)
Дойдох. Еренбург (на когото повестта, между другото, никак не му харесала) нямал нищо общо с това и бил в чужбина, но седяхме в неговия кабинет. Н. И. плетеше някакви новини, но те явно не бяха достатъчни, за да оправдаят посещението ми. (А тя сигурно е търсела начин да окуражи автора?) В такава ситуация бих се разсърдил на всеки друг, но не и на стара политзатворничка със запазено живо чувство на нашето племе и спомен за нашите острови — не можех. А и тя беше ме повикала не просто за да ме позяпа, а и да ме провери, да види доколко устойчива е в мен насоката ми, доколко съм готов за многото предстоящи ми в най-скоро време изпитания, няма ли да ме подмамят настрана, няма ли да ме направят шербетен. Разговорът ни веднага подмина литературните теми, стана по концлагеристки прост и аз неволно прекрачих границите на предпазливостта, задължителни за съветския, а особено за литературния, склонен към бъбривост свят; засегнахме въстанията в съветските лагери, чух от нея: „Ами трябва да напишете за това!“ — не се стърпях, не повдигнах рамене, а й открехнах: „Вече е написано!“ И в отговор видях изблик на радост. Чак на прага, тихо, за да не я чуят близките на Еренбург, ме напътства: да не се отметна, да не ме поквари предстоящата слава. „Не се бойте! — спокойно я уверих аз, — няма да се отметна!“ По-късно ми казваше: „Тъкмо оттам тръгна предаността ми към вас. Хем с какво предчувствие? — излизам от апартамента, слизам на долната площадка — внезапно ме тегли да се върна. Какво ли съм забравила? я да се върна — и вие се обадихте по телефона. И така няколко пъти.“) Напълно сигурен бях, че със слава няма да ме купят — на стената на съветската литература се изкачвах с напрегнати до краен предел мускули, като с тежка тарга с хоросан, да не го изплискам. А днес — не го ли изплисках? не казах ли нещо излишно? Сърцето ми подсказваше, че не, че е наша. И така излезе.