Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

9

НАТАЛИЯ ИВАНОВНА СТОЛЯРОВА И АЛЕКСАНДЪР АЛЕКСАНДРОВИЧ УГРИМОВ

Когато през 1906 година революционерите решили да хвърлят във въздуха намиращата се на Аптекарския остров в Петербург вила на Столипин и така да го убият заедно със семейството му (и убили трийсетина души и още трийсетина тежко ранили, заедно с децата му, а Столипин останал невредим), една от главните участнички в покушението, „дамата във файтона“, била 22-годишната есерка максималистка Наталия Сергеевна Климова, от видно рязанско семейство. Тя била арестувана и осъдена на смърт заедно с другите участници в покушението. Самата Климова не подала молба за помилване, но това направил вместо нея баща й — член на Държавния съвет, ни повече, ни по-малко. По негова молба императорът помилвал двете взели участие жени — Наталия Климова и Надежда Терентиева, дъщеря на търговец. Новата им присъда била доживотна каторга. (Докато очаквала екзекуцията, Наташа Климова прехвърлила извън затвора предсмъртното си писмо, което по-късно било публикувано и предизвикало пак в печата отзива на С. Л. Франк: то „ни показва, че божествената мощ на човешката душа е способна да превъзмогне“ дори страданията от неотвратимостта на насилствената смърт, „тези шест страници с нравствената си ценност тежат повече от цялата многотомна съвременна философия и поезия на трагизма“. (Климова започнала да излежава присъдата си в Новинския затвор в Москва, там скоро очаровала и духовно подчинила надзирателката — и с нейна помощ организирала прочутото „бягство на тринайсетте“ жени. (По съветско време бил написан киносценарий за това бягство, но забранили снемането на филма, тъй като сред бегълките нямало нито една болшевичка.) Отвън вече ги чакали. През нощта след бягството Климова била откарана в дома на либерален адвокат, където живяла в безопасност цял месец, докато жандармите вардели рязанската къща на Климови и имението им. След това облякла дълбок траур и адвокатът я качил на влак, който заминавал за Сибир. Тя се прехвърлила в Япония, а оттам оплавала за Лондон — при Савинков, отново в Бойната организация (терористична). Край Генуа, във „вилата на амазонките“ се събрали забегналите от Новинския затвор и други политкаторжници. Там тя се омъжила за революционера емигрант Иван Столяров, родила му две момиченца. През 1917-а той пръв заминал да се потопи в петроградския кипеж, оставяйки жена си бременна. Третото момиченце умряло скоро след раждането от инфлуенца, двете по-големи майката можала да спаси, но самата тя също починала. Толкова скупчена била тогава в Париж цяла революционна Русия, че се намерил от същия този Рязан, от същата улица, от съседна къща синът на рязанския съдия Шиловски, също политемигрант, меншевик, който осиновил и отгледал момиченцата (Наташа била по-голямата). Макар да казват, че две любови не се побират в едно сърце, в Наташиното се побрали и пълночувствената любов към Франция, и пронизително-преданата към Русия (но към революцията, на която служела майка й). В началото на 20-те години, 11-годишна, Наташа отишла на гости на баща си в Петроград (тогава това било възможно, в Рязан централната градина още носела името на Климова — родната й къща е наблизо, до същата градина) — и си дала дума, че непременно ще се върне тук, щом навърши 20 години. Сестра й Катя, която останала във Франция, казва: Наташа много приличаше на майка ни — по яркия си характер, по благородството на огромните намерения, по възвишените душевни пориви и същевременно — по готовността за действие, по дързостта при извършването му. Така и замисъла си — да се завърне в родината, тя провела неотклонно, независимо от трезвите съвети да не прави това и от основателните огорчения на парижкия емигрантски кръг: когато не се връщал никой, когато това било явно безумие — през декември 1934-та, веднага след убийството на Киров! (И никога не съжалила, дори в лагерния трап, а още по-малко сега, когато допринасяше за възраждането на страната. Ако милиони хора бяха се втурнали като нея — в огъня и опасността, историята ни може би щеше да потече по-бързо.)