Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Бурята вилня през цялата нощ и през по-голямата част на деня. Лирна събра кураж да излезе от каютата само веднъж и завари палубата помитана от високи вълни. Щита стоеше сам на руля и ѝ махна да се прибира долу, макар усмивката му да се белееше през дъжда широка както винаги. Лирна се върна в каютата и реши да разведри придворните си дами с урок по основните правила на дворцовия етикет, който в голямата си част се състоеше от натруфени безсмислици, но можеше да им бъде полезен, когато се върнеха в Кралството. Така де, хората бяха силно привързани към дребните си ритуали. Орена се оказа по-добрата ученичка, овладя реверанса и тайнството на поклоните с лекота и грация, която наведе Лирна на мисълта, че преди да се задоми за своя дебел, но богат съпруг, жената е изкарвала прехраната си като танцьорка. Мурел, от друга страна, бързо се смути от собствената си несръчност, допълнително подчертана от постоянното клатушкане на пода под краката ѝ.
— Мама все казваше, че имам невидимо въже около глезените — проплака тя, след като обърка правилния поздрав към чужд посланик.
Привечер бурята утихна, жените излязоха на палубата и видяха, че „Морска сабя“ е сама в океана, ако не се броеше акулата, чиято перка чертаеше лъкатушен курс през вълните на известно разстояние пред кораба. Белорат стоеше на руля, Щита — на носа.
Лирна отиде при него и попита:
— Къде е флотата?
— На път към Зъбите, надявам се, също като нас. Тоест, онези кораби, които още не са потънали. — Не отместваше поглед от акулата. — Наистина ли нямаш представа защо това нещо изпълнява волята ти?
— Никаква. А и не съм сигурна, че изпълнява моята воля. Онова, което направи… Животните не мразят, те просто утоляват глада си. А това определено мрази.
— Или носи омразата на твоя покоен звероукротител.
— А той изглеждаше толкова мил млад човек.
Видяха първия мелденейски кораб час по-късно, скоро след това се появиха още четири, екипажите ги поздравиха с викове и размахани саби, а когато Лирна се появи на носа, виковете станаха още по-силни. „Ръката на Удонор“ — помисли си тя. Харесваше ѝ как звучи, макар че аспектите едва ли биха одобрили, ако го прибавеше към списъка с царствените си титли — стига да бяха останали живи аспекти, които да възразят.
Докато Зъбите щръкнат на хоризонта, вече повече от сто кораба следваха „Морска сабя“ и поне още триста бяха хвърлили котва в плитчините западно от големите скали. „Червеният сокол“ също беше там, макар че носеше белезите на сражение, чистите линии на корпуса му бяха зацапани от сажди, а фигурата на носа му бе смазана до неузнаваемост.
Щита хвърли котва до „Червеният сокол“ и Елл-Нурин се прехвърли с лодка на „Сабя“, за да обсъдят ситуацията.
— Не — каза твърдо Елл-Нестра и поклати глава. — Никакво забавяне повече.
— Кораби пристигат непрекъснато — възрази Елл-Нурин. — Ще ни трябва цялата ни сила, за да тръгнем срещу южната им дивизия.
— Удонор ни даде знак снощи — настоя Щита. — Помниш ли друга такава буря да е вилняла из Еринейско море по това време на годината? Удонор ни праща дар и аз няма да го пропилея. Още едно завъртане на пясъчния часовник и тръгваме, милорд, за да довършим започнатото.
Опашката на змията отговаряше на името си — каменно образувание с форма на змия, потопено под водата и дълго повече от двайсет мили южно от Зъбите, по чието протежение се носеха волариански кораби, захвърлени срещу него от бурята и претърпели корабокрушение.
Екипажът реагира на гледката със страхопочитание — десетки кораби, блъскани от вълните, с брулени от вятъра парцаливи платна. Лирна забеляза скришните погледи, които ѝ хвърляха мъжете, уважение и немалка доза боязън бяха изписани на всяко лице. „Ръката на Удонор не е милостива — заключи за себе си Лирна, загледана във воларианските корабокрушенци. — И толкова по-добре.“
— Преброих повече от двеста, милорд — докладва Белорат на Елл-Нестра. — Със сигурност има и други, които вече са потънали или са се разбили на трески.
— Битка, спечелена без сабя да е извадена и стрела да е изстреляна — каза с удивление Щита. — Изглежда, вашата акула ще трябва доста да почака, преди отново да утоли омразата си, ваше величество.
От върха на мачтата се чу вик, вахтеният сочеше на юг. Щита извади далекогледа си и застана на носа. Гледа известно време в указаната посока, после нареди да вдигнат всички платна и да сменят курса.
— А може и да не се наложи — подхвърли той.