Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
През есента вече бях напуснал Фирсановка, у Ростропович не живеех още от пролетта, в Москва със семейството ми — не ме допускаше да живея милицията — и от ноември Лидия Корнеевна ме покани да изкарам зимата пак в Переделкино. Но това не доведе до по-чести срещи с Люша. Вече беше влязъл в сила жестокият и предфинален ритъм, бързах да довърша каквото мога — предговора към „Бързеят на «Тихият Дон»“ и, най-важното, статиите за „Изпод канарите“. Напълно разбирайки колко сложно ще бъде за двете Чуковски — и за майката, и за дъщерята, да приемат тези статии, колко чужди ще са им те, аз се престраших да им ги давам за прочит. Лидия Корнеевна прочете „Писмото до вождовете“ — и за мое учудване го одобри (за нея винаги висша мярка беше сравнението с Херцен: Херцен също е изпратил на Александър II писмо), прочете две статии от „Канарите“ — сториха й се донякъде чужди, но не я ядосаха. (Тя имаше предразположение към широта на възгледите.)
Реакцията на Люша беше съвсем различна. Тя за пръв път вземаше нещо мое, писано без нейно знание и със закъснение от няколко месеца, когато вече беше тръгнало (и към въпросните вождове, и към Запада). А и трите статии от „Изпод канарите“ — гъсто! непоносимо! И изригна като вулкан — с особена страст против православието и патриотизма. Люша четяла и едва ли не псувала, пишела ми на листчета, но от нетърпение сама се изпреварвала, изричала сърдитостта си на диктофонна лента, за да не забрави най-резките изрази, — къде се била дянала толкова присъщата й интелигентска уравновесеност, — а после от лентата ги преписвала на листчетата. Там тя ме ругаеше и кастреше с такава рязкост, каквато никога не е имало между нас. Да, ама и листчетата излизали хаотични — и тя се втурваше към Переделкино да ми изприказва всичко лично. Тук се забелязваше и онази емоционална подмяна, която съществува в женските караници: ядът по един повод се пренася върху съвсем друг. Но имаше и безмилостно разголване, което тя не беше в състояние да приеме отведнъж: нима толкова време е хвърляла най-добрите си сили в служба — на какво? Колко по-правилно, колко по-задължително е било да помага на дядо си през последните му години. А сега — на ослепяващата си майка, която работеше с такива невероятни трудности.
Отново влязох в трапезарията от същата стая, както преди 8 години; тогава — да се запозная с Люша при меката електрическа светлина, сега — да се обяснявам с нея при навъсената януарска. Още неоздравяла, бледа, отслабнала, в какво ли й се крепеше душата? — тя със сетна страст произнесе монолог против моята непоносимо-позорна, православно-патриотична, идеща „изпод канарите“ насоченост. Каза: „Сега разбирам колко е хубаво, че в жилите ми тече и еврейска кръв.“ Възразявах й отпуснато — нямаше как да я разубедя, по-рано трябваше да се заема с това, а и чувства не се разубеждават, а и всичко това ставаше през януари 74-та, не най-подходящото време за кавги. Люша се изтощи от този монолог, трябваше да си легне, да си поеме дъх, да си почине. С болка, с тъга виждах колко много съм пропуснал през дългогодишния път и колко късно е вече да се оправят работите.
Но и през тези месеци, и след този разговор тя ме молеше за работа. Събитията си вървяха вече извън нейното управление. А с какво разполагах аз в ония дни? Можех да й дам само да изработи хронологична мрежа на Февруарската революция, да избере от камарата революционни събития фрагменти, справки за отделни лица. Не отпусна ръце, хвала й! И чак до моето екстерниране и след него се крепяла достойно. Независимо от средата си, от възпитанието и съзнанието си — моето откриващо се — чуждо? — носеше ли го, носеше на гърба си, подлагаше рамо под моята задача като хипнотизирана, вървеше ли, вървеше напред.
През тези седмици и Лидия Корнеевна бе изключена от Съюза на писателите. (И в отговор хубавичко затръшва вратата зад гърба си.)
Скоро след това ме екстернираха и Люша пак идвала в нашето обсадено, разхвърляно жилище, откъдето цялото управление и евакуацията с капналите си ръце осъществявала Аля, — пак идвала всяка вечер след работа, под напрежението на онези часове седяла на бюрото ми, преглеждала, сортирала по пликове първоначалните варианти, материалите, много от които или самата тя била писала на машина, или знаела. Подготвяла архива за прехвърляне в чужбина, до която още не се знаело ще стигне ли Аля.
Първите месеци след екстернирането ми били тежки за двете Чуковски. И дъщерята, и майката били обсипвани с пощенски анонимки — ту стихотворни, ту с псувни на майка, ту със съобщения, че „лъвът е убит“, ту — че „ще бъде убит“. Тайни агенти и провокатори нахално нахлували в переделкинската вила, по музейному отворена за всички. Доносникът портиер в градския главен вход спирал посетителите на Чуковски, заяждайки се, че не са поздравили учтиво него, портиера (а спреният бил 75-годишен!). Поради ослепяването си Лидия Корнеевна можела да пише само с черни фломастери от чужбина, в митницата ги повреждали или ги пълнели с розова течност — неизбродими са държавните възможности да се правят гадории, и то толкова надребно, че чак те домързява и досрамява да протестираш публично. Навръх рождения ми ден, първия в изгнание, Люша, за да не ходи с преклонена глава, ми изпрати в Цюрих поздравителна телеграма — до враг на народа № 1, и с възхищение! ГБ не изтърпял това. Рано заранта по телефона — типичен диалог: