Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Когато Дюйкър и Лист приближиха, Юмрукът се обърна.
— А, добре. Искаше ми се да бъдете свидетел на това, историко.
— Какво съм пропуснал?
Бълт се ухили.
— Нищо. Просто току-що се справихме с непосилната задача да съберем сапьорите — ако си мислиш, че битките с Камъст Релой са били тактически кошмар, лъжеш се. Все едно, ето ги най-после и тях, гледат, сякаш са ги спипали в засада, ако не и нещо по-лошо.
— А така ли е, чичо?
Командирът се ухили още по-широко.
— Може и да е.
Колтейн пристъпи към строените войници.
— Символите на храброст и жестовете на признание могат само да прозвучат кухо — това поне го знам, но какво друго ми остава? Трима водачи на кланове се обърнаха към мен и всеки ме помоли да се обърна към вас, мъже и жени, с предложението за формалното ви приемане в техния клан. Сигурно не разбирате какво показват подобни безпрецедентни жестове… или, може би, ако се съди по израженията ви, знаете. Почувствах се задължен да отговоря от ваше име, защото ви познавам, бойци, повече от всички уикци, в това число и от водачите на клановете, и всеки от тях покорно оттегли молбата си.
Помълча дълго, после продължи:
— Все пак бих искал да знаете, че по този начин те искаха да ви почетат.
„Ех, Колтейн, дори и ти не разбираш тези войници достатъчно добре. Тази навъсени лица, които виждаш, разбира се, все едно излъчват неодобрение, омерзение дори, но пък виждал ли си ги изобщо някога усмихнати?“
— Така че ми остават само традициите на Малазанската империя. Имаше достатъчно свидетели при Брода, за да се изтъче платното на вашите подвизи, и между всички вас, в това число и падналите ви другари, естественото водачество на един от вас бе забелязвано многократно. Без него в онзи ден битката щеше да бъде загубена.
Сапьорите не помръдваха; лицата им станаха още по-намръщени, по-свирепи.
Колтейн пристъпи и застана пред един от тях. Дюйкър си го спомняше добре — нисък и набит, с опърлена коса, неописуемо грозен, с очи като цепки, носът му — сплескано петно от ъгълчета и бръчки. С дръзка наглост сапьорът носеше части от броня, взети от някой пълководец на Апокалипсиса, макар че шлемът, вързан на колана му, бе нещо, което можеше да се купи в някой дюкян за антики в Даруджистан. Друг предмет, висящ на колана му, беше труден за разпознаване и изтече цяла минута, преди историкът да осъзнае, че гледа разнебитените останки от щит: две допълнително укрепени ръкохватки под сплескания като плоча очукан бронз. От едното му рамо висеше голям почернял арбалет, така покрит със сплетени клони и друг камуфлаж, че малко по-отдалече изглеждаше, че мъжът носи храст.
— Убеден съм, че е дошъл моментът — заяви Колтейн — за вашето повишение. Вие вече сте сержант, войник.
Мъжът не отвърна нищо, само очите му се присвиха в още по-тънки цепки.
— Мисля, че едно отдаване на чест щеше да е уместно — изръмжа Бълт.
Един от останалите сапьори се окашля и нервно подръпна мустака си.
Капитан Лъл се нахвърли върху него.
— Имаш да кажеш нещо по въпроса ли, боец?
— Не много — изломоти мъжът.
— Казвай де! Войникът сви рамене.
— Ами… само дето… той беше капитан допреди няколко минути, сър. Юмрукът току-що го разжалва. Това е капитан Минсър, сър. Командир на Инженерните. Допреди малко.
Най-сетне Минсър проговори.
— И след като вече съм сержант, предлагам капитанството да се предаде на това лице. — Посегна, хвана жената до себе си за ухото и я избута напред. — Доскорошен мой сержант. Казва се Бънгъл.
Колтейн го зяпна, след което се обърна и погледна Дюйкър с такова комично изражение на доволство, че изтощението на историка просто беше пометено, заличено от сетивата му. Юмрукът се помъчи да си придаде сериозност, а самият Дюйкър прехапа устна, за да не се изхили. Погледът му се спря на Лъл, чието лице показваше същата вътрешна борба, въпреки че капитанът му намигна и тихо промълви три думи.
„Ловкост на ръката.“
Открит остана въпросът как да го отиграе Колтейн. Юмрукът изпъна лице в строга физиономия и отново се обърна към войниците. Изгледа Минсър, след което очите му се спряха на Бънгъл.
— Великолепно, сержант. Капитан Бънгъл, бих ви посъветвал да слушате своя сержант по всички въпроси. Ясно?
Жената поклати глава.
Минсър сбръчка лице и заяви:
— Тя няма опит с това, Юмрук. Боя се, че никога не съм питал нея за съвет.
— Доколкото мога да схвана, вие никога не сте питали никого за съвет, докато бяхте капитан.
— Е, да. Факт.
— Нито сте се явявали на което и да е офицерско съвещание.
— Не съм, сър.
— И защо така?
Минсър сви рамене.
— Красавецът спи, сър — обади се капитан Бънгъл. — Това казва винаги.