Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
„Т’лан Имасс. Няма място за съмнение — безсмъртните им ликове се взират в нас от всички страни, черепи и сгърчени лица, надничащи от цепнатините на кристализиралата кора, тъмните ями на очите им следят преминаването ни. Това са гробища, не на външните обвивки на Т’лан Имасс, от плът и кръв, а на самите безсмъртни същества.“
„Виденията на Лист за древна война — тук виждаме резултата й.“ Виждаха се също така рухнали платформи, каменна дантела, кацнала сред клоните, които са ги обгръщали някога, стиснала струпаните кости като пръсти на каменни ръце.
„В края на войната оцелелите са дошли тук, донесли са онези свои другари, които са били твърде отпаднали, за да могат да продължат, и са превърнали тази гора в техния вечен дом. Душите на Т’лан Имасс не могат да отидат при Гуглата, не могат дори да напуснат затворите си от кост и сгърчена плът. Не можеш да погребеш такива същества — присъдата на земния мрак не предлага мир. По-добре е да позволиш на тези останки да се гледат едни други от скръбните си места, да гледат редките преминавания на смъртни по този път…“
Ефрейтор Лист виждаше прекалено ясно назад във времето, виденията му го отнасяха дълбоко в една история, която беше по-добре да остане забравена. Знанието го беше премазало — „както премазва всички нас, когато бремето му се окаже непосилно. И все пак го жадуваме.“
Започнаха да се появяват каменни грамади — купища големи камъни, увенчани с тотемни черепи. „Не са гробни могили — беше му казал Лист. — Места на битки между различни кланове, когато бягащите Джагът са се обръщали, за да ударят отново.“
Когато стигнаха последната височина — широк, осеян с камъни базолит, който сякаш беше покрит с пласт варовик, оголената скална основа беше с цвета на старо вино — денят беше на свършване. Голите пространства бяха осеяни с едри скали, подредени в спирали, овали и коридори. Кедрите се смениха с борови дървета, броят на вкаменените дървеса бе намалял. Дюйкър и Лист бяха пътували в последната третина на колоната — с ранените, защитавани от разнебитения пехотен ариергард. След като последните фургони и малкото останали животни от стадата добитък изкачиха склона и излязоха на равен терен, пехотинците бързо овладяха билото, отделенията се пръснаха по многобройни наблюдателни пунктове и възможни опорни пунктове за отбрана.
Лист спря фургона, нагласи запиралото, надигна се от капрата, протегна се и погледна Дюйкър с измъчените си хлътнали очи.
— Оттук сигурно се вижда по-добре — подхвърли историкът.
— Винаги е така — отвърна ефрейторът. — Ако отидем в челото на колоната, ще се озовем при първите.
— Първите за какво?
Бледото лице на момъка му подсказа, че в ума му е нахлуло ново видение, свят и време, видени през нечовешки очи. След миг Лист потръпна и изтри потта от лицето си.
— Ще ви покажа.
Тръгнаха смълчани през затихналото множество от хора, коли и животни. Усилията около вдигането на стана бяха сковани и бежанците и войниците се движеха като мъртъвци. Никой не си правеше труда да вдига шатра, просто постилаха одеяла върху голия камък. Децата седяха неподвижно и гледаха всичко с тъжните очи на старци.
В лагера на уикците нещата не изглеждаха по-добре. Нямаше спасение от онова, което се бе случило, от образите и запомнените сцени, които отново и отново безмилостно се пробуждаха пред вътрешния взор. Всеки крехък, банален жест от нормалния живот се беше разбил под непосилната тежест на знанието.
Но имаше все пак и гняв, до бяло нажежен и заровен дълбоко, невидим и тлеещ, покрит сякаш с влажен торф. Превърнал се беше в последното гориво, в сетната сила. „Ние се движим напред, ден след ден, надвиваме във всяка битка — в самите нас и отвън — с неподдаваща се, свирепа решимост. Всички ние сме в онова място, където вече обитава Лъл, място, лишено от всякаква рационална мисъл, затънали в клопката на свят, лишен от цялост и от смисъл.“
Когато стигнаха при авангарда, видяха странна сцена. Присъстваха Колтейн, Бълт и капитан Лъл, а срещу тях, на десетина крачки, стоеше раздърпаната редица на последните оцелели бойци от инженерните части.