Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Гуглата ми е свидетел, има нужда човекът — промърмори Бълт.
Колтейн повдигна вежда.
— И наистина ли спеше, капитане? Всичките онези пъти?
— О, да, сър. Той и когато сме в поход спи, сър. Спи, докато върви — такова чудо като него не съм виждала. Похърква, сър, единият крак пред другия, торбата с камъни на гърба…
— Камъни?
— За когато си счупи меча, сър. Хвърля ги и няма едно проклето нещо, което да не може да улучи.
— Грешка — изръмжа Минсър. — Онова пале…
Бълт като че ли се задави, след което се изплю съчувствено.
Колтейн беше хванал ръце зад гърба си и Дюйкър видя как се стегнаха и кокалчетата на пръстите му побеляха. Усетил сякаш вниманието му, Юмрукът извика, без да се обръща:
— Историк!
— Тук съм, Юмрук.
— Ще запишете ли това?
— О, да, сър. Всяка благословена думичка.
— Чудесно. Инженери, свободни сте.
Групата се пръсна с мърморене. Един от мъжете плесна Минсър по рамото и онзи го стрелна с присвитите си очи.
Колтейн ги изчака да се разпръснат, след което закрачи към Дюйкър; Бълт и Лъл вървяха по петите му.
— Духове подземни! — изсъска Бълт.
Дюйкър се усмихна.
— Вашите войници, командир.
— Не знаех какво да правя — призна Колтейн.
Лъл изсумтя.
— Изиграхте го идеално, Юмрук. Беше изключително и не се съмнявам, че вече е тръгнало да обикаля като скапана, проклета от Гуглата легенда. Ако преди са ви харесвали, вече ви обичат, сър.
Уикецът се слиса.
— Но защо? Аз току-що разжалвах човек за ненадминатата му храброст!
— Върнахте го в строя, искате да кажете. А това повдигна духа на всички, не разбирате ли?
— Но Минсър…
— Бас слагам, че никога в живота си не се е забавлявал толкова. Ще го разберете, когато станат още по-гадни. Гуглата ми е свидетел, не мога да го обясня — само сапьорите знаят как мисли и как се държи един сапьор, а понякога даже и те не го знаят.
— Вече си имаш капитан на име Бънгъл, племеннико — каза Бълт.
— Мислиш ли, че ще се появи в целия си блясък на следващото съвещание?
— Забрави — подхвърли Лъл. — Сигурно вече си стяга такъмите.
Колтейн поклати глава.
— Те спечелиха. Те спечелиха, аз съм победеният.
Дюйкър изчака тримата да се отдалечат, увлечени в спора какво точно е станало. „Не бяха лъжи в края на краищата. Усмивки и сълзи, понякога за нещо толкова дребно, толкова абсурдно… единственият възможен отговор…“ Отърси се от мислите си и се обърна към Лист.
— Ефрейтор, имахте да ми показвате нещо…
— Да, сър. По-нататък. Не е далече, мисля.
Стигнаха до срутената кула, преди да се доберат до най-външните постове. Отряд уикци беше овладял позицията — бяха запълнили с провизии малката скална падина и бяха оставили някакъв самотен еднорък младеж да ги пази.
Лист опря ръка на масивните камъни в основата.
— Джагът — рече той. — Живели са поотделно, както знаете. Не са имали нито села, нито градове, само тези самотни, отдалечени едно от друго обиталища. Като това тук.
— Обичали са самотата, доколкото разбирам.
— Бояли са се един от друг почти толкова, колкото от Т’лан Имасс, сър.
Дюйкър погледна уикския младеж. Момъкът беше заспал дълбоко. „Много често го правим напоследък. Просто капваме от умора.“
— На каква възраст е? — попита той ефрейтора.
— Не съм сигурен. Сто, двеста, може би триста.
— Не години, нали?
— Не. Хилядолетия.
— Значи тук е живял твоят джагът.
— Първата кула. Оттук е бил изтласкан, после отново, и отново. Последната му твърдина — последната кула — е в самия център на равнината отвъд леса.
— Изтласкан — повтори историкът.
Лист кимна.
— Всяка обсада е траела столетия, загубите на Т’лан Имасс са били зашеметяващи. Джагът са били всичко друго, но не и скитници. Когато си изберат място… — Гласът му заглъхна и той сви рамене.
— Типична война ли е било това, ефрейтор?
Младият мъж се поколеба, после поклати глава.
— Имало е странна връзка, уникална при джагътите. Когато майката се оказала в опасност, децата й се върнали, включили се в битката. После бащата. Нещата… ескалирали.
Дюйкър кимна и се огледа.
— Трябва да е била… нещо по-така.
Стиснал устни и пребледнял, Лист свали шлема си и прокара пръсти през потната си коса.
— Да — прошепна най-сетне.
— Тя ли е водачът ти?
— Не. Самецът й.
Нещо накара историка да се обърне, сякаш в отговор на смътно усетен полъх във въздуха. На север, през дърветата, а сетне — над тях. Умът му се напрегна, за да обхване онова, което виждаха очите му: стълб, окъпано от злато копие, издигащо се… нагоре.