Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Уф.
— Какво означава това, Бързак?
— В беда си, приятелю.
— Ласийн?
— Не знам. Не пряко — тоя кораб вони на Лабиринт, Калам, един от най-редките между смъртните. Пообъркан ли си напоследък, приятел?
— Значи бях прав! Кой?
— Някой, може би на борда, може и да не е. Може да е някой кораб в същия Лабиринт, някъде много близо до вас, само че така и не си го видял. Нещо ценно на борда?
— Освен кожата ми, искаш да кажеш?
— Да, освен твоята кожа, разбира се.
— Само тлъстата плячка на един деспот.
— Аха. И някой иска да я откара някъде много бързо, а след като стигне там, същият някой ще поиска всяко проклето лице на борда да забрави къде е това място. Това ми е предположението, Калам. Може и много да греша, разбира се.
— Много ме утеши. Каза, че сте в беда там? Уискиджак? Дужек, взводът?
— Кретаме засега. Фидлър как е?
— Представа нямам. Решихме да се разделим.
— О, не, Калам!
— Да. Треморлор. Дъх на Гуглата, идеята беше твоя, Бързак!
— Стига Къщата да беше в… покой. Разбира се, можеше да се получи. Абсолютно. Поне така мисля. Но там всичко се е оплескало — всички Лабиринти са светнали, Калам. Да си хвърлял око на Драконова колода напоследък?
— Не.
— Блазе ти.
Осъзнал думите му, убиецът вдиша рязко.
— Пътят на Ръцете…
— Пътят… Ох. — Гласът на мага се извиси. — Калам! Ако знаехте…
— Нищо не знаехме, Бързак! Нищичко!
— Може пък да извадят късмет — промърмори след малко Бързия Бен. — Със Сори…
— Апсалар, искаш да кажеш.
— Каквото ще да е. Остави ме да помисля, проклет да си.
— О, страхотно — изръмжа Калам. — Нови схеми…
— Тук вече не удържам, приятел. Много съм уморен… много кръв загубих вчера май. Малът вика, че…
Гласът заглъхна. Студената мъгла отново загърна убиеца. Бързия Бен си беше отишъл. „И толкова. Вече наистина ще се оправяш сам. Фидлър… ех, копеле такова, трябваше да го предположиш, да се сетиш. Древни портали… Треморлор.“
Дълго не помръдна. Накрая въздъхна, изтри последните парчета от строшения камък от мокрия капак на сандъка и стана.
Капитанът се беше събудил и имаше компания. Салк Елан се ухили, щом Калам влезе в тясната каюта.
— Току-що си говорихме за тебе, партньоре — каза Елан. — Като знам каква е умствената ти нагласа, чудя се как ли ще приемеш новината…
— Добре де, ще я преглътна някак. Казвай.
— Тази буря… издухани сме от курса. Много далече.
— Тоест?
— Изглежда, ще тръгнем към друг пристан, щом затихне.
— Не към Унта?
Погледът на убиеца се спря на капитана. Той кимна — недоволен, но примирен. Калам разгъна картата на Кюон Тали в ума си, огледа я за миг и въздъхна.
— Град Малаз. Островът.
— Никога не съм виждал тази легендарна клоака — каза Елан. — Нямам търпение. Вярвам, че ще си достатъчно щедър да ми покажеш всички забележителности, приятел.
Калам го погледна мълчаливо, след което се усмихна.
— Можеш да разчиташ на мен, Салк Елан.
Бяха се спрели да отдъхнат, вече почти свикнали със смразяващите викове и писъци, отекващи от други пътеки на лабиринта. Маппо пусна Икариум на земята и коленичи до отпуснатия си в несвяст приятел. Жаждата на Треморлор да погълне джага беше осезаема. Треллът притвори очи. „Безименните ни доведоха тук, да поднесем Икариум на Азата като жертвен козел на планински бог. Но не техните ръце ще се окървавят от това деяние. Аз съм този, който ще бъде опетнен.“
Мъчеше се да събуди в себе си образа на разрушеното селище — родното си място, — но то вече бе обладано от сенки. Съмнение бе заменило убеждението. Вече не вярваше на собствените си спомени. „Глупаво! Икариум е отнел живота на хиляди същества. Каквато и да е истината зад гибелта на родния ми град…“
Ръцете му се свиха в юмруци.
„Моето племе — стариците — не биха ме измамили. Каква тежест може да се придаде на сънищата на Икариум? Джагът не помни нищо. Нищо реално. Невъзмутимото му спокойствие смекчава всичко, замъглява ръбовете… замазва всеки цвят, докато паметта не се зацапа отново. Така. Добротата на Икариум е онова, което ме хвана в клопката…“
Юмруците го заболяха. Маппо сведе очи към приятеля си и огледа изпълненото с кротост изражение на оцапаното му с кръв лице.
„Треморлор няма да те вземе. Няма да бъда използван. Ако Безименните искат да те принесат в жертва, то нека дойдат за теб самите те, и първо — през мен.“
Вдигна глава и се взря към сърцето на лабиринта. „Треморлор. Посегни само за него със своите корени и те ще изпитат гнева на един воин трелл, ще се развихри бойният му сън, древни духове ще яхнат плътта му в убийствен танц. Това ти обещавам и си предупреден.“