Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Дъх на Гуглата! — промълви Лист. — Това пък какво е?
Една-единствена дума изтътна в главата на Дюйкър, запълни ума му, изтласка всяка мисъл и той със сигурност разбра истината, стаена в нея, единствената дума, която беше отговорът на въпроса на Лист.
— Ша’ик.
Калам седеше в каютата си, заслушан в шума на блъскащите по корпуса вълни и виещия вятър. „Рагстопър“ потръпваше с всеки безмилостен грохот на освирепялото море, каютата около него подскачаше и залиташе сякаш в десет посоки наведнъж.
Някъде по дирята им бърза търговска гемия се бореше със същия щорм и присъствието й — възвестено от наблюдателя едва няколко минути преди зеленият и странно блестящ облак да се затъркаля над тях — глождеше Калам, отказваше да го остави на мира. „Същият бърз кораб, който видяхме преди. Дали отговорът е толкова прост? Докато ние клечахме в оная говняна дупка на «родния пристан», гемията най-кротко е стояла вързана на имперския кей във Фалар, без да бърза да се товари с продоволствие, след като има такова височайше позволение да акостира.“
Но това не обясняваше десетките други подробности, които гъмжаха в главата на убиеца и не му даваха покой — подробности, всяка от които сама по себе си внасяше минорна нотка, но всички заедно създаваха какофония на тревога. Замъглени откъслеци време, породени може би от жаждата му това пътуване най-после да свърши, счепкани с неумолимата реалност на тягостно точещите се ден след ден, нощ след нощ, със самата монотонност на пътуването.
„Но не, тук има нещо повече от най-обикновения конфликт на перспективата. Пясъчните часовници, стопилите се запаси храна и вода, измъчените намеци на капитана за един объркан свят на борда на този проклет кораб.“
„А бързата гемия трябваше да ни е подминала отдавна…“
„Салк Елан. Маг… от него направо вони на магия. И заклинател, който може така ловко да изкриви ума на цял екипаж… този заклинател би могъл да е Върховен маг. Не е невъзможно. Просто е почти невероятно сред тайния кръг на Мебра от шпиони и агенти.“
За Калам нямаше никакво съмнение, че Елан е изтъкал около себе си паяжина на заблуда — това беше напълно в характера на човек като него, все едно дали е нужно, или не. Въпросът бе по коя нишка точно да тръгне убиецът в търсене на истината?
„Времето. Колко дълго продължава вече това пътуване? Попътни ветрове там, където не би трябвало да ги има, сега и този щорм, който ни тласка все на югоизток, щорм, който при това не е дошъл от океанските глъбини — както изискват неизменните закони на морето, — а от островите на Фалар. В този сух сезон — сезон на ненарушимо спокойствие.“
„И тъй, кой си играе с нас тук? И каква роля има Салк Елан в тази игра, ако има?“
Убиецът се надигна с ръмжене от койката си, награби в движение кожената си торба от куката и се заклатушка към вратата.
Трюмът беше като обсадна кула под несекващ дъжд от камъни. Мъгла изпълваше соления душен въздух, водата се плискаше над кила, дълбока до прасците. Нямаше никой, всяка свободна ръка се напъваше в непосилната задача да запазят „Рагстопър“ цял-целеничък. Калам си разчисти място и издърпа един от сандъците. Порови в торбата си, докато ръката му не напипа малкия ръбест камък. Извади го и го сложи на капака на сандъка.
Не се изтъркаля; всъщност въобще не помръдна.
Убиецът извади камата си, стисна я за острието и удари с дръжката по камъка. Той се пръсна. Лъхна го горещ сух въздух. Калам се наведе.
— Бързак! Бързия Бен, копеле проклето, сега е моментът!
До ушите му не стигна никакъв глас, само несекващият рев на бурята.
„Започвам да намразвам маговете.“
— Бързи Бен, проклет да си!
Въздухът сякаш потръпна, като вълни от зной, надигнали се от дъното на пустиня. И познатият глас погъделичка ушите му.
— Да имаш някаква представа кога последния път можах да поспя? Тука всичко се е сринало в говняната дупка на Гуглата, Калам — къде си и какво искаш? И по-бързо — това ще ме убие!
— Мислех, че ти си ми ашикът в дупката, проклет да си!
— В Унта ли си? В двореца? Не съм си и представял, че…
— Благодаря за доверието — прекъсна го убиецът. — Не, не съм в проклетия от Гуглата дворец, идиот такъв. По море съм…
— И ние не сме. Току-що я оплеска, Калам — това не мога да го направя повече от веднъж.
— Знам. Като стигна там, ще се оправям сам. Така, значи дотук няма нищо ново. Слушай, можеш ли да усетиш къде точно съм в този момент? Нещо много сериозно се обърка на тоя кораб и искам да разбера какво е и кой е виновният.
— Това ли е всичко? Добре. Добре, остави ми една минута…
Калам зачака. Настръхна, щом усети как присъствието на приятеля му изпълни въздуха отвсякъде, онова опипващо като сонда излъчване, което убиецът познаваше толкова добре. И след миг изчезна.