Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Грилън никога досега не е показвал такъв… обем…
„Обем.“ Фидлър изсумтя. Последния път, когато се натъкнаха на този д’айвърс, плъховете бяха стотици. Сега гъмжаха хиляди, навярно десетки хиляди — можеше само да предполага броя им.
Хрътката Джиър се беше върнала при тях и сега водеше отстъплението им по странични пътеки и тесни проходи. Опитваха да заобиколят Грилън — нищо друго не можеха да направят.
„Докато Икариум не изгуби контрол, а богове, той е на ръба. Съвсем на ръба.“
Сапьорът бръкна в торбата с муниции, пръстите му забърсаха последната „проклетия“, оставиха я и напипаха още един запалител. Нямаше време да го закрепи на стрела, а и без това му бяха на привършване. Първата вълна черни твари вече пълзеше към него, няма и на пет крачки разстояние. Сърцето му заби лудо в гърдите. „Дали този път не ги пуснах прекалено близо? Дъх на Гуглата!“ И запокити глинената топка.
„Печено плъшешко.“
Грамадата черни тела погълна кипналия пламък, затъркаля се и се понесе с грохот към него.
Сапьорът се обърна и побягна.
За малко да се хвърли право в зейналите челюсти на Шан. Извика, свърна встрани, обърна се и се просна между няколкото чифта ботуши и мокасини. Групата се бе заковала на място. Той се изправи.
— Трябва да бягаме.
— Къде? — попита Крокъс, сухо и вяло.
Бяха на един завой, а от двата края прииждаха стени от плъхове.
Четири от Хрътките нападнаха по-далечната гмеж; с групата остана само Шан, заела мястото на Блайнд, опасно близо до Икариум.
С яростен вой, джагът отхвърли Маппо от раменете си, без никакво усилие. Треллът се олюля, изгуби равновесие, грамадното му туловище тупна на пода и сплетените корени изпращяха.
Икариум извади меча си и викът му процепи въздуха. В отговор дървото наоколо запращя и се отдръпна. Стоманеното небе отгоре лумна в кървавочервено и започна да се извива на въртоп над главите им. Дървесен сок швирна като лапавица от стените и ги опръска.
Шан връхлетя срещу джага, но Икариум я отхвърли като дрипа и тя отхвърча във въздуха.
Фидлър го изгледа само за миг, измъкна проклетията и я запокити срещу стената на д’айвърс.
Но не беше „проклетия“.
Облещил очи, Фидлър зяпна раковината — как се натресе в пода и се пръсна като стъкло.
Чу дивашки пукот зад себе си, но не му остана време да помисли и в този миг всички други звуци заглъхнаха под шепнещия глас, надигнал се от счупената раковина — „дар на Бродника на Танно“ — шепот, който изпълни въздуха с песента на кости, намерили своята плът, и се изду.
Гъмжащата маса от плъхове от двете страни понечи да се отдръпне, но нямаше накъде да побегне — звукът обгръщаше всичко. Тварите започнаха да се свиват, плътта им тлееше, оставаха само козина и кости. Песента поглъщаше тази плът и се усилваше с нея.
Хилядогласният писък на Грилън изригна, пълен с болка и ужас. И той също бе погълнат.
Фидлър притисна ръце към ушите си. Песента заотеква настоятелно в него — глас на всичко друго, но не и човешки, не и на смъртно същество. Залитна и се смъкна на колене. Очите му бяха широко отворени, умът му не можеше да побере онова, което виждаше пред себе си.
Спътниците му също бяха рухнали на земята. Хрътките се бяха присвили боязливо — разтреперани грамади от мускули с присвити уши. Маппо се беше навел над отпуснатото, безчувствено тяло на Икариум. Костеният кривак беше в ръцете му, оцапан с прясна кръв и полепнали кичури дълга рижа коса. Най-сетне Маппо пусна оръжието и затисна ушите си с ръце.
„Богове, това ще ни убие всички… спри! Спри, проклето да си!“
Имаше чувството, че полудява, очите му го лъжеха, защото виждаше вече пред себе си стена, стена от вода, сива и опръскана с пяна, връхлиташе към тях по пътеката, издигаше се все по-високо, между стените от корени, неумолима. И той усети, че вече може да вижда през тази стена, все едно че се беше превърнала в разтопено стъкло. Отломки, каменни основи, покрити с водорасли, гнили останки от потънали кораби, ръждясали безформени грамади окислен метал, кости и черепи, обковани с бронз сандъци, пръснати мачти — всичката потънала на дъното памет на безброй цивилизации, лавина от трагични събития, развала и забрава.
Вълната ги заля и ги затисна с огромната си тежест, с неумолимата си сила.
И изчезна, като ги остави сухи като прахта.
Безмълвие беше изпълнило въздуха — и бавно се наруши от пъшкания, животинско скимтене, от шумоленето и дрънкането на дрехи и оръжия.
Фидлър се надигна на четири крака. Призрачната утайка на потопа сякаш беше попила в него, беше го изпълнила с неутешима скръб.