Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
По-рано през деня, когато керванът беше спрял на подходящ терен за временен отдих, капитан Лъл беше дошъл при историка, за да сподели с него част от запасите си храна. В началото си размениха съвсем малко думи, все едно че събитията при брода на Ватар бяха нещо, за което не биваше да се говори, въпреки че обсебваха като мор мислите на всекиго и отекваха призрачно зад всяка гледка наоколо, във всеки звук, вдигащ се от стана.
Лъл бавно заприбира остатъците от храната. После спря и Дюйкър видя, че гледа ръцете си, които бяха започнали да треперят. Историкът извърна очи, стъписан от внезапния срам, който го беше пронизал. Видя Лист, потънал в сън на капрата, окован в затвора на собствените си сънища. „Бих могъл милостиво да събудя младежа, но жаждата за знание ме е овладяла. Колко лесна става жестокостта напоследък.“
След малко капитанът въздъхна и набързо довърши работата си.
— Изпитваш ли необходимост да отговориш на всичко това, историко? — попита той. — Всички онези томове, които си чел, онези други мисли, на други мъже и други жени. От други времена. Как един смъртен намира отговор на онова, на което е способен той самият или неговият вид? Стига ли всеки от нас, бил то войник или не, до точка, от която всичко, което сме видели, което сме преживели, ни променя отвътре? Променя ни невъзвратимо. В какво се превръщаме тогава? В по-малко хора или в повече хора? Достатъчно хора или прекалено хора?
Дюйкър дълго мълча, зареял поглед в каменистия рид. След това се окашля.
— Всеки от нас си има свой личен праг, приятелю. Войник или някой от нас, всеки може да понесе само толкова, колкото може, преди да прекрачим… към нещо друго. Все едно че светът около нас се е изместил, макар че промяната е само в начина, по който ние гледаме на него. Промяна в перспективата, но в това няма никакъв разум — виждаш, но не чувстваш, или плачеш, но гледаш на своята болка сякаш от другаде, някак отстрани. Тук няма място за отговори, Лъл, защото всеки въпрос вече е изтлял. Повече човек или по-малко — това сам ще го решиш.
— Не може да не е писано за това — от учени, жреци… философи?
Дюйкър сведе глава и се усмихна.
— Правени са опити. Но онези, които сами са прекрачили този праг… е, на тях са им останали малко думи, с които да опишат мястото, което са намерили, а и не са особено склонни да се опитват да го обясняват. Както казах, това място е лишено от разум, място, където мислите се скитат, безформени и несвързани. Изгубени.
— Изгубени — повтори капитанът. — Аз със сигурност съм точно това.
— Но ние с теб, Лъл, сме се изгубили в края на живота си. Погледни децата и наистина ще се отчаеш.
— Как да се отговори на това? Трябва да знам, Дюйкър. Иначе ще полудея.
— Ловкост на ръката — отвърна историкът.
— Какво?!
— Помисли за магията, която сме виждали през живота си, онази огромна, необуздана, гибелна сила, на чиято ярост сме били свидетели. Доведени до възторг и ужас. А сега си помисли за фокусник — като онези, които си гледал като дете — игрите на илюзия и хитрини, които могат да изиграят с ръцете си и така да поднесат чудеса пред очите ни.
Капитанът помълча, после се надигна.
— И в това е моят отговор?
— Единственият, който мога да измисля, приятелю. Съжалявам, ако не е достатъчен.
— Не, старче. Съвсем достатъчен е. Трябва да е така, нали?
— Да, трябва.
— Ловкост на ръката.
Историкът кимна.
— Нищо повече не искай, защото светът — този свят — няма да ти го даде.
— Но къде ще намерим такова нещо?
— На неочаквани места — отвърна Дюйкър и също стана. Някъде напред отекнаха гласове и колоната отново пое нагоре. — Ако надвиеш и сълзите, и смеха си, значи си го намерил.
— До скоро, историко.
— До скоро.
Капитанът закрачи към ротата си, а Дюйкър се загледа след него, зачуден дали всичко, което беше казал, което бе предложил на този изстрадал човек, не е само лъжи.
Тази възможност сега го споходи отново, часове по-късно, докато се тътреше по коловоза. Една от онези разсеяни и несвързани мисли, станали толкова присъщи за изтерзания му, изпепелен ум. Върна се, позадържа се за миг, а после се отвя и изчезна.
Корболо Дом ги следваше по петите, кълцаше и режеше премазаната опашка на кервана, ала се сдържаше да изчака за по-добър терен преди поредната голяма битка. Навярно и той самият бе започнал да се свива от страх пред това, което беше започнал да разкрива Ватарският лес.
Между високите кедри се мяркаха дървета от някакъв друг вид, превърнали се в камък. Извити и чворести, вкаменените дървеса обгръщаха предмети, които също се бяха вкаменили — дърветата държаха жертвени дарове, бяха израсли около тях преди много, много време. Дюйкър добре си спомняше последния път, когато беше видял такива неща, в някогашно свещено място в центъра на един оазис, малко на север от Хисар. В онази вкаменена дъбрава беше видял рогове, забити в оплетените корени и клони, и тук също имаше много като тях, но те бяха най-малко обезпокояващата гледка от жертвените дарове на Ватар.