Открадни си свят [bg]

Саския се зарови в мрежата. Доста бързо се сдоби с нова информация. Прашният въздух над холостатива се изпълни с нескопосани фигури, любопитни лица, цветя. Седеше и хрупаше джинджифилови бисквити, докато херувимът свиреше Бах, а после — китайски джаз. И отново Табита замахна с бутилката и я разби в стъкленото торпедо. За кой ли път въздухът се изпълни с алкохолни пари, докато всички хорово се сбогуваха за последно с Хана, а прозрачният й ковчег се плъзгаше бавно надолу по рампата.

През тефлоновия улей право в безвъздушното пространство, откъдето долетя отслабващият глас на Хана:

— Алис? Алис, мисля, че падам…

— Последвайте я — нареди Саския. Наведе се напред и изчака блясъка на бялата звезда, в която се превърна ковчегът на Хана, докато навлизаше в горните слоеве на венерианската атмосфера.

Този път изглеждаше различно. Може би го е имало винаги или някой от новите записи е съдържал нещо важно, довело до тази промяна.

Имаше кораб. Едва се забелязваше, но със сигурност беше кораб.

— Стопкадър — нареди Саския. В дъното на главата й зазвуча трудно доловима аларма.

Тя отметна назад воала.

— Я ми покажете този кораб.

Не приличаше толкова на кораб, колкото на гънка в пространството, мехурче, зареяно сред космоса. Висеше си там, отзад, мълчаливо и незабележимо. Дори при максимално увеличение не се виждаха никакви характерни белези. Обшивката му беше огледална, гладка и черна — като Кстаска.

Алармата в главата на Саския Зодиак започна да я оглушава.

— Сигурни ли сте, че това го е имало там?

— „Дж. М. Сувиен“ се извинява за всички неудобства, причинени от пропуски и неточности…

— Няма значение, просто питах — прекъсна го Саския, усетила, че пулсът й се учестява. — Запис и край на картината.

Остана на седалката, загледана в нищото, докато посягаше машинално към пакетчето с бисквитите. След това си дръпна ръкава, включи монитора и потърси капитана.

Остави го да звъни. Нямаше отговор.