Последната одисея [bg]

— Как изглеждам? И кажи честно. — Тя махна на Нука, който се беше свил срещу вятъра и спускаше въжето в мулина, като оставяше течението да повлече края му надолу. — На кого му стои най-добре?

Ковалски я придърпа в прегръдката си.

— И двамата приличате на обесени тюлени.

Усети я как трепери в обятията му. Знаеше, че това не се дължи единствено на студа. За незнайно кой път си каза, че не може да повярва, че тази жена изобщо го беше удостоила с поглед, камо ли да изкара две години от живота си с него.

— Ако не ме пуснеш, няма да успея да спася никого.

Той я пусна и отстъпи крачка назад.

— И не се прави на героиня.

Тя се усмихна.

— Дай ми едно наметало и ще стана досущ като Жената чудо.

— За мен винаги си Жената чудо.

— Това е много ми…

— Особено в леглото.

— Добре, съсипа момента. — Тя отстъпи назад. — Дръж крепостта, докато не се върна. Ще държим връзка по радиостанцията.

Ковалски я загледа как излиза от укритието на снегомобилите и върви тромаво към Нука. На ботушите й имаше котки за спускането. Когато стигна ръба на мулина, тя погледна назад.

Ковалски и Мария владееха отлично езика на жестовете. Той знаеше, че тя няма да може да го чуе, така че вдигна ръка с протегнати напред палец и кутре, след което я посочи.

[Обичам те.]

Тя се обърна. Явно не беше видяла посланието. Нука вече беше приготвил второ въже и го прекара през халките на кръста й, след което провери възлите и екипировката. След като остана доволен, се спусна в мулина, опрял крака в отвесната му стена.

Мария го последва и изчезна след него.

Ковалски впери поглед в ледения водовъртеж. Надяваше се, че начинанието — при това много рисковано — не е губене на време. Макар че определено искаше останалите да бъдат спасени, той отправи молитва само за един човек.

„Само се върни при мен“.