Последната одисея [bg]

Йорген поклати глава.

— Както казах, стигнах до фиорда точно когато стана експлозията. Намирах се на три километра от ледника. По чиста случайност зърнах подводницата с бинокъла, преди да се потопи.

Мария стисна чашата си.

— И сте сигурен, че сте видели доктор Каргил на борда.

Полицаят кимна.

— Открояваше се с яркосинята си канадка. Останалите на подводницата бяха облечени в черен неопрен.

Мария се обърна към Пулман.

— Има ли някакъв начин да се проследи подводницата?

Пулман изгледа обвинително Джо, който седеше с димяща пура между зъбите.

— Не мога да направя много от земята. Все пак наблюдаваме радиоакустичните шамандури, които пуснахме. За щастие, самолетът ни беше оборудван с най-новите мултистатични активни кохерентни модели. Те могат да генерират сонарни импулси дни наред и имат широк обхват. Така че сами по себе си те биха могли да ни дадат някои насоки. Но ако можехме да излетим…

Той сви рамене. Нямаше нужда да казва очевидното.

„Това няма да се случи в близко бъдеще“.

Краткото пътуване с хеликоптера беше като да летиш в шейкър. Ветровете блъскаха неуморно машината и с всяка секунда се засилваха. Пилотът беше стискал щурвала с такава сила, че кокалчетата му бяха побелели, а устните му се движеха в безмълвна молитва. Когато кацнаха, косата му беше полепнала по потния му скали.

„Няма мърдане оттук“.

— Ами останалите? — обади се един от местните жители. — Тримата, които отидоха с онази жена?

— Аап! — присъедини се друг, повтаряйки същия въпрос на езика на инуитите.

— Утокацерпунга — с извинителен тон каза Йорген. — Не знам. Видях единствено доктор Каргил.

Джо пусна облак дим.

— Или са мъртви — изтърси той, — или взривът ги е затворил в капан в леда.

Пулман се наведе над масата и сниши глас.

— Ако са живи, сигурно знаят какво е станало и могат да ни кажат кой е отвел доктор Каргил.

— Голямо ако — каза Ковалски.

Йорген кимна.

— Живи или не, няма как някой да се добере до тях.

— Аз мога да го направя — обади се някой. От групата местни излезе кльощав младеж с кожено яке и ботуши. Изглеждаше на не повече от четиринайсет. Гъстата му черна коса беше подстригана на линия над гладкото му чело.

Йорген се обърна.

— Нука, каналът се е срутил. Няма как да се влезе вътре.

— Има — с дръзка самоувереност отвърна хлапето.

Йорген понечи да възрази, но Джо го изпревари.

— Как?

— Ще ви покажа. — Младежът посочи с палец назад към изхода. Виещият вятър отвън се мъчеше да изкърти вратата от пантите.

— Забрави — предупреди го Йорген. — Никой няма да излиза в този ужасен питерак.

— Наа. Аз отивам. — Нука се обърна към вратата. — Дядо ми е там.

Сега Мария разбра дързостта на тийнейджъра и забеляза страха и решимостта на младото лице. Дядото му беше старейшината Джон Окалик, който беше отвел групата на Елена до ледника.