Последната одисея [bg]

Мак лесно можеше да си представи какво е станало. Копелетата бяха взривили входа на канала, с което им бяха отрязали пътя навън.

Вместо да чакат да се удавят като плъхове, Мак пое дълбоко дъх и отвори вратата. Трябваше да се напрегне доста, защото нивото на водата се беше покачило. Трепна — очакваше орди пламтящи раци да се нахвърлят върху него. Вместо това лъчът на фенера разкри, че половината кърма е изчезнала. Останките от трюма представляваха димящи руини, сред които тук-там мъждукаха горящи дъски. Пламъци танцуваха и по гредите горе.

През гъстия дим можеха да се видят раци, светещи червеникаво в мрака. Бяха се вкопчили в плаващи парчета дърво и лед. Два дори се бяха настанили върху носещ се във водата труп. Повечето като че ли не се движеха, след като пламъците им бяха угаснали. Няколко помръдваха немощно.

Горивото, захранващо тези създания, явно губеше силата си. Мак се огледа за още раци, но не откри нищо. Може би внезапното наводнение им беше дошло в повече и ги беше удавило.

Въпреки това, докато вървеше бавно през трюма, той гледаше да стои настрана от онези, които виждаше.

Джон го потупа по рамото и посочи мястото, където част от корпуса беше пробита. После посочи нагоре. Мак кимна.

„Трябва да излезем от водата“.

И двамата бяха с водолазни костюми под връхните дрехи, но това не пречеше на студа да прониква до костите им. Мак стисна зъби, за да не затракат. Вече не чувстваше краката си и това му пречеше да върви по неравния под, скрит под черната вода.

Най-накрая стигнаха пробойната в корпуса и се покатериха по разбитите ребра на кораба, като гледаха да останат по-далече от все още горящите дъски. Стигнаха горе и откриха, че предната половина на палубата е все още цяла. Носът на кораба си оставаше скован от леда.

Мак спря, за да огледа положението. Голямо парче лед се откърти от тавана и падна във водата. Огромна вълна блъсна кораба, разлюля горящите дъски и изкара на повърхността още тела.

Мак се опита да не мисли за приятеля си Нелсън.

„Сега не е време за оплакване“.

Падналото парче лед му напомняше за една по-непосредствена заплаха.

Докато бяха в кабината, вторичните трусове и пукот бяха продължили — ледникът притискаше с огромната си тежест нестабилния тунел. Мак знаеше какво да очаква. След десетилетие работа тук можеше да чете леда като книга.

„Това място няма да издържи още дълго. Може да се срути всеки момент“.

Но това в крайна сметка можеше и да няма значение. Пред тях реката от разтопена вода се беше превърнала в езеро. И нивото му се покачваше неотклонно. Надигащата се вода сгъстяваше допълнително и без това гъстия пушек и затрудняваше дишането им.

Джон се закашля неудържимо.

За жалост нещо го чу.