Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Наистина, сестричке, родена си за вдовица. — Тирион предпочиташе Робърт Баратеон, колкото и да вилнееше в пиянствата си този глупак… без съмнение заради неприязънта на сестра си. — Е, ако си приключила с шамарите, време е да си ходя.

И непохватно се смъкна от стола.

Церсей се намръщи.

— Не съм ти разрешила да си тръгваш. Искам да знам как смяташ да освободиш Джайм.

— Ще ти кажа, когато сам го науча. Замислите са като плод, трябва им време да узреят. Точно сега смятам да се поразходя по улиците и да му взема мерките на този град. — Тирион отпусна ръка на главата на единия сфинкс до вратата. — Последна молба за довиждане. Много моля, погрижи се косъмче да не падне от главата на Санса Старк. Не бих искал да загубя и двете дъщери.

Извън залата на съвета Тирион кимна небрежно на сир Мандън и закрачи по дългия сводест коридор. Брон се лепна като сянка след него. От Тимет, син на Тимет, нямаше и помен.

— Къде е нашата Червена ръка? — попита Тирион.

— Изпита силен порив да огледа замъка. Такива като него не се свъртат да чакат дълго в коридори.

— Дано не убие някоя важна особа. — Хората от клановете, които Тирион беше взел със себе си от твърдините им по зъберите на Лунните планини, бяха верни по свой, свиреп начин, но също така бяха хора горди, както и свадливи, склонни да отвръщат на всяка обида, истинска или въображаема, със стомана. — Постарай се да го намериш. И междувременно се погрижи останалите да ги настанят и нахранят. Искам ги в бараките под Кулата на Ръката, но гледай стюардът да сложи Каменните врани до Лунните братя и му кажи да настани Горените отделно сами, в общо помещение.

— Ти къде ще бъдеш?

— Връщам се в „Счупената наковалня“.

Брон се ухили безсрамно.

— Да ти трябва придружител? По улиците, разправят, било опасно.

— Ще повикам капитана на сестрината ми домашна охрана и ще му напомня, че аз съм не по-малко Ланистър от нея. Трябва да му се напомни, че се е клел пред Скалата на Кастърли, а не на Церсей или Джофри.

Час по-късно Тирион тръгна от Червената цитадела, придружен от дузина стражи на Ланистър в пурпурни плащове и шлемове с изправени лъвове отгоре. Докато минаваха под решетките на портикула, забеляза стърчащите глави по стените. Почернели от гниенето и катрана, всички отдавна бяха станали неразпознаваеми.

— Капитан Вилар — извика той, — искам тия да ги свалите до утре сутринта. Дайте ги на Сестрите на мълчанието за пречистване. — Предполагаше, че ще е адски трудно да ги наместят с труповете, но все пак трябваше да се направи. Дори в разгара на една война трябваше да се спазва някакво приличие.