Планът на нашествениците
- Автор: Хаббард Рон Лафайет
- Серия: Мисия Земя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планът на нашествениците». Краткое содержание книги:
О, богове, казах си, как би могъл някой да предположи, че Хелър ще забрави подобно отношение?
Естествено очаквах да го видя унижен и съкрушен. Но не беше така. Лежеше си кротко на каменния одър, съвсем спокоен, но и нащрек.
— Я виж ти — невъзмутимо отбеляза Джетеро Хелър, — къркачите дойдоха най-после.
Това е презрителният прякор, употребяван във флота спрямо апарата. Знаците ни трябваше да изобразяват палка — по-точно дебела бухалка с дръжката надолу. Но във флота твърдят, че това си е бутилка. Затова ни наричат „къркачи“ и този прякор просто вбесява целия апарат.
Ломбар веднага би отговорил с удар на обидата. И сега очите му блеснаха за неуловимо кратък миг. Но имаше да върши други неща. Застана до одъра и се наведе, като успя да изобрази приветлива усмивка.
— Дотук добре — каза той.
Хелър лежеше и го наблюдаваше студено.
— Това — продължи Ломбар — беше началото на тест.
Хелър нищо не казваше, само го гледаше. Такъв поглед смущава. Прекалено хладнокръвен беше.
— Наложително е да проверим дали ще покриете нашите стандарти — усмихна се пак Ломбар. — Сигурно ви се струва малко притеснително, но за нас е жизненоважно да подлагаме на изпитания кандидатите за отговорни задачи.
Ама че наглост, казах си. Но все пак хитър ход.
— А сега Солтан — и Ломбар ме посочи — ще довърши тестовете и ще научим дали имате необходимите качества.
Той дори си позволи да потупа Хелър по глезена. За миг, припомняйки си как Хелър използва краката си при нужда, помислих, че това е доста глупашка постъпка. Но сетне забелязах електрическите белезници, приковали и краката му към камъка.
Ломбар се усмихна ободрително и излезе от клетката. Повика ме с пръст и тихо ми каза:
— Останалото е в твоите ръце. Измисли нещо лесно, съобщи му, че се е справил с теста, и му покажи това.
Извади от джоба си официално заверено копие на заповедта, с която Великият съвет одобри „Мисия Земя“. Подаде ми листа. Въздухът смърдеше тежко, светлината в помещението беше като в кошмарен сън. Той ми стоварваше всичко на главата и ме оставяше насаме с Хелър в бездните на Спитеос! Щеше ми се да повърна.
Шефът на апарата вече си възвръщаше старите навици. Не ме награби за реверите, нито ме плясна с жилото, само напъха лицето си в моето и от гласа му лъхаше на смърт.
— Не събуждай подозренията му! Не му позволявай да избяга!
Прекрасно! Две противоречащи си заповеди с едно издишване! Истинската заповед беше някак да постигна невъзможното и да получа съгласието на Хелър за доброволно участие. Докато се опомня, Ломбар изчезна.
Върнах се в клетката. О, богове, как вонеше това място! Положих старание да се усмихна, докато прикляках до одъра. Хелър ме изучаваше спокойно, твърде спокойно.
— Първо — започнах аз, — можете ли да ми кажете как разбрахте, че куриерът е измамник?
Той не отговори. Не отместваше хладния си поглед от мен. Би трябвало да е полумъртъв от глад и жажда. Пък и белезниците сигурно му причиняваха нетърпима болка.
— Хайде, хайде — подканих го, а сам на себе си изглеждах като видиотен директор на училище, — за ваше добро е да отговаряте на въпросите ми. После ще видим дали сте издържал теста и нещата могат да станат много по-приятни.
Той ме погледа още малко. После, с леко фъфлене заради набъбналия му език, изрече:
— Ако се съди по говора ти, завършил си академията, нали? — Леко поклати глава. — Какви криви пътечки са те отвели при къркачите?
Заля ме вълна от неудържима ярост. Кой беше затворникът тук? Я почакай, този май се опитва да ме подлъже и да ме използва чрез престорено приятелство. Или пък просто се държи нахално и предизвикателно, както правят офицерите от флота при поражение.
Пръстите ми стиснаха толкова силно взривострела, че едва не го изкривиха. Как се осмеляваше този да ме съжалява?
Мислите ми се пръскаха в неочаквани посоки. С това приятелче беше опасно дори да се говори. Старателно се успокоих. Наистина кой беше затворникът тук? Взрях се напрегнато в него и се изумих от това, което открих. Той не мислеше за себе си. Не мислеше за болката от електрическите белезници или за глада и жаждата. Той искрено съжаляваше, че друго човешко същество може да падне толкова ниско като мен. Въпросът му нямаше нищо общо със самия него, а само с мен.