Десет приключения на Лиско

— Какво пък?

— Пък изведнъж може да стане голямо колкото дърво.

— Каквото и да разправяме, тук има нещо тайнствено! — отсече Димби.

— Да бягаме! — предложи категорично Домби. — Сваляйте ме и да бягаме колкото ни държат краката!…

— Не може — опъна се Лиско. — Повикал ни е на помощ. Той е в беда, а който е в беда, трябва да бъде спасен.

— Лиско!…

— Какво, Мокси?

— Признай, страх ли те е?

— Ами като ви слушам, и мен ме хвана страх.

— Ясно! — отряза Мокси. — Да се омитаме.

И направи първата крачка.

— Един момент! — чу се задъханият глас на Лиско. — Мокси, чакай!

Мокси спря и с кимане към Димби му даде да разбере, че напразно губят ценно време. Димби кимна в отговор, но после посочи Лиско, сякаш казваше: да чуем и това.

— Чими!

— Какво бе, Лиско?

— Ръце имаш ли?

Тишина.

— Имам нещо подобно, но… де да знам… Може би са ръце.

— Мокси! — прошепна Лиско. — Не бързай! Май че ще бягаме заедно.

— Така те искам! — отвърна Мокси. — Но по-бързо!

— Последен въпрос… Чими, знаеш ли да плуваш?

— Ухааа!

— Знаеш ли, или не знаеш?

— Много!… Умирам да плувам!

— Да не лъжеш?

— Моля ти се!…

Едва сега излезе нещо подобно на ветрец, който разклати само най-нежните листа и накара горските цветя да трепнат. Кети се появи отново, понечи да каже нещо, но се отказа и изчезна. Беше настъпил най-приятният час за къпане в реката и всички спокойно можеха да си плуват сега в хладната вода, ако не беше чудноватият навик на Лиско да се бърка навсякъде и безкрайното му желание да спасява каквото му падне. Мокси се колебаеше дали да се обърне рязко, да изчезне, а Димби се питаше какво ли мисли в момента лисичето.

— Мокси, донеси маркуч!

— Какво да донеса?

— Маркуч!… Но бързо!

— Маркуч!… Ей сега!…

Мокси запраши без повторна покана, изпратен от завистливите погледи на Димби и Домби.

— Чими, сигурен ли си, че можеш да плуваш?

— Казах ти, глупако!

— Ако те пуснем в река, няма да се удавиш, така ли?

— Баба ти ще се удави!

— Ако лъжеш, си загубен!

— Баба ти лъже!

Мокси донесе маркуча сравнително бързо. Лиско си обясни това с факта, че приятелят му се страхува да е сам. Наистина тук е по-опасно, но си с други.

Лисичето разви маркуча и вдигна единия му край.

— Лиско, само без глупости! — предупреди го Мокси.

— Домби, поеми този край! — заповяда Лиско.

Домби се подчини.

— Какво да го правя?

— Пъхни го в дупката на варела.

Домби измъкна въжето и пъхна маркуча. През цялото време Мокси повтаряше, че Лиско е луд.

— Готово! — доложи Домби. — А сега?

— Можеш ли да скочиш долу?

— Това не мога, но мога друго.

Домби показа какво може. Хвана се за ръба на варела и се спусна по стената му, увисна на ръце, пусна се, търкулна се по тревата и остана да лежи неподвижно.

— Има ли ми нещо? — запита той.

— Какво нещо?

— Не се ли ударих?

— Това знаеш само ти.

— Добре! — съгласи се Домби и се изправи. — Нищо ми няма!… Какво ще правим сега?