Изкуплението на Алтал
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Изкуплението на Алтал». Краткое содержание книги:
Косата й имаше цвят на есен, а крайниците й бяха толкова съвършени, че сърцето му се сви. Бе облечена в къса старовремска туника, а есенната й коса бе старателно сресана. Чертите й, изразяващи съвършено спокойствие, бяха някак си извънземни. По време на неотдавнашното си пътуване в цивилизованите южни земи Алтал бе успял да види много древни статуи и реши, че лицето на посетителката на съня му наподобява в много по-голяма степен някогашните лица, отколкото лицата на неговите съвременници. Челото й бе широко и високо и носът сякаш започваше направо от него. Чувствените й сочни устни приличаха на череши. Очите й бяха големи и много зелени и му се стори, че с тях тя надникна право в душата му.
На устните й се появи едва доловима усмивка и тя му подаде ръка.
— Ела — каза му тя нежно. — Ела с мен. Аз ще се грижа за теб.
— Бих искал, но ми е много трудно — отвърна Алтал и се ядоса но собствените си думи.
— Дойдеш ли с мен, никога няма да се върнеш тук — каза тя с някак трептящ глас. — Ще се разхождаме заедно сред звездите и късметът никога повече няма да ти изневери. Дните ти ще бъдат изпълнени със слънце, а нощите ти — с любов. Ела с мен, мили мой. Ще се грижа за теб.
И му даде знак да я последва. Напълно объркан, той я послуша. Тръгнаха по облаците, а луната и Божият огън ги приветствуваха и благословиха тяхната любов.
Събуди се с чувство за абсолютна празнота. Целият свят му се стори изпълнен с горчивина.
През следващите няколко дни продължи на североизток. По някое време му се прииска от равното облачно покритие да се подаде планински връх или поне някаква сянка, за да му докаже, че тук не е краят на света, че тук не е мястото, където всичко свършва. Постепенно обаче, макар и с голяма неохота, се видя принуден да признае пред самия себе си, че стръмният ръб на пропастта, по който се движеше, е наистина краят на света, отвъд който не съществува нищо друго освен изпълнена с облаци пустота.
Докато продължаваше да върви по ръба на края на света, дните започнаха да стават по-къси, а нощите — по-хладни. Замисли се дали няма да му се наложи да преживее една много неприятна зима. Ако не успееше скоро да открие дома, описан му от Генд, щеше да е принуден да се върне и да си намери някъде храна и убежище за презимуване. Реши, че веднага след като първата снежинка докосне лицето му, ще тръгне на юг и ще си намери място, където да дочака пролетта. Продължи да върви по ръба на света, но започна често да отклонява поглед на юг в търсене на планински проход.
Може би именно заради това раздвояване на вниманието забеляза постройката едва в момента, когато вече бе съвсем близо до нея. Сградата бе каменна, нещо твърде необичайно в този граничен район, където повечето постройки бяха дървени. Нещо повече — каменните къщи, които бе виждал в цивилизования свят, бяха направени от варовик. Тази къща обаче бе изградена от гранитни блокове. А гранитът бе материал, който веднага изхабяваше бронзовите триони, с които робите разрязваха камъка.
Досега Алтал не бе виждал подобна сграда. Гранитната къща на края на света бе огромна. Бе по-голяма дори от дървената крепост на Гости Големия търбух и от храма на Апвос в Дейка. Бе по-голяма дори от няколкото съседни хълма. Едва след като видя прозорците, той реши, че наистина вижда къща. Защото природата понякога създава образувания с квадратна форма. Възможни ли бяха обаче природни образувания с прозорци? Едва ли.
Беше привечер. Алтал предпазливо се приближи до сградата. Генд му бе казал, че е необитаема. По всяка вероятност обаче не бе идвал тук. Алтал продължаваше да е убеден, че Генд изпитва страх от къщата.
Безмълвната постройка бе разположена върху издатина, стърчаща от самия край на света. До нея можеше да се стигне единствено по подвижен мост, спуснат над дълбоката бездна, която отделяше дома от тясното плато, бележещо края на света. Ако къщата бе наистина безлюдна, собственикът й определено щеше да е вдигнал моста по някакъв начин. Мостът обаче бе спуснат и сякаш подканваше възможните посетители да влязат. Всичко това се стори на Алтал много странно, така че той се скри зад една обрасла с мъх скала и започна да гризе ноктите си и да обмисля бъдещото си поведение.
Денят вече бе към края си, така че трябваше бързо да реши дали да влезе направо, или да изчака нощта. Нощта бе най-удобното време на денонощието за всички крадци, обаче дали при тези обстоятелства нямаше да е по-безопасно да мине по моста на дневна светлина? Не познаваше вътрешността на дома. Ако вътре наистина имаше хора, през нощта те щяха да бъдат нащрек и щяха да знаят как най-лесно да го нападнат, ако се осмелеше да влезе без разрешение. Дали нямаше да е най-добре просто да мине по моста и да потропа на вратата? Това може би щеше да убеди незнайните обитатели, че няма лоши намерения. Бе сигурен, че може да говори достатъчно бързо, за да успее да ги убеди да не го хвърлят веднага в бездната.