Фалшивият годеник
- Автор: Райли Дебора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ели Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фалшивият годеник». Краткое содержание книги:
Вместо това концентрира вниманието си върху усилието да не се спъне в подгъва на копринената си рокля и да падне по очи на пода. Продължи, без да вдига шум по един тъмен коридор. В дъното му имаше затворена врата. Настъпи момента, когато щеше да разбере дали е смелата и дръзка жена от представите си.
Вдиша дълбоко, протегна ръка и отвори вратата.
В началото не успя нищо да види заради тъмнината. Стаята бе голяма, обвита в сенки. Направи стъпка напред, после още една. Къде, по дяволите, бе лорд Бидуел? Беше сигурна, че е влязъл малко преди нея. После се чу слаб шум, който отекна в тъмното, и се запали свещ. Ана се скова от изненада при вида на ексцентричния лорд, застанал пред мраморната камина в другия край на стаята.
— Най-накрая, скъпа моя! — възкликна той с подигравателен тон. — Започнах да се притеснявам за вас — да не настинете от влажния въздух в градината. Да ви предложа малко коняк за разгряване?
Девойката усети как гърлото й се свива, докато мъжът прекосяваше малката всекидневна, за да й налее питие. После много учтиво й сервира чашата. Ана стисна кристала между овлажнените си ръце.
— Милорд… аз…
— Изпийте първо коняка си — прекъсна я той, тъй като забеляза колко е нервна. — Добър е, ако ми позволите да отбележа. Контрабанден внос, разбира се.
Отчаяна, Ана отпи една голяма глътка от силния алкохол, позволявайки на изгарящата му топлина да се разнесе по цялото й тяло. Трябваше да помисли. Трябваше да… какво? Прословутата й интелигентност я бе напуснала.
— Изненадахте ме — успя да промълви.
Мъжът срещу нея вдигна вежди.
— Така ли?
— Да… аз… мислех, че къщата ви е в Мейфеър.
— Да.
— О! — огледа нервно малката стая. Бе обзаведена просто, с няколко мебели от дъбово дърво, а стените бяха тапицирани в червено. Нямаше нищо, което да я издава като свърталище на шпиони, нито като бърлога на шантажист. Изглеждаше като всяка друга обикновена стая. — Какво е това място?
— О, моля ви, скъпа моя, не се правете, че не знаете — гласът му я галеше като коприна. — Това е любовното ми гнезденце.
Ана отвори широко очи. Не бе предвидила такава възможност.
— Любовно гнездо?
Лорд Бидуел взе чашата от ръцете й и я остави на близката масичка. После погали бузата й.
— Тук се наслаждавам на компанията на прелестни жени, както ще разберете. Иначе защо ме последвахте?
Ана усети как тялото й се напрегна и го погледна смаяно. Не можеше да повярва, че този невъзможен господинчо е знаел, че го следи. И да твърди, че е тръгнала да търси любовна авантюра! За толкова отчаяна ли я смята, че да тръгне да гони мъжете по улицата?
— Грешите, милорд. Не ви следях.
— Не?
— Не, аз… — млъкна, защото не искаше да разкрива истинските си намерения. — Изгубих се в мъглата и се обърках.
Тихият му смях изпълни полутъмната стая.
— Явно доста сте се объркала, за да стигнете до този квартал.
— Щом казвате…
— И какво правехте в градината ми?
— Нали ви казах, изгубих се.
Той се приближи още малко, а на нея й настръхна кожата.
— Възможно е, разбира се, но малко вероятно — промърмори. — Да ви кажа ли аз как виждам нещата?
Младата жена го погледна предпазливо.
— Имам ли избор?
— Предполагам, че най-накрая сте се предала на страстта, която измъчва невинната ви душа — светлите му очи проблеснаха заплашително — и тази страст е още там.
Сърцето на Ана пропусна един удар. Къде отиде лекомисления шут? Безобидният денди? Този решителен съблазнител я сварваше неподготвена. И освен това я възбуждаше.
— Трябва да сте полудял.
Бидълс очерта с пръст чувствителната линия на ухото й.
— Не се правете на скромна, скъпа моя. Трябваше само да ми пошушнете и веднага щях да се отзова. Винаги съм готов да задоволя една дама. И по-специално една прелестна млада дама.
Прелестна? За нея ли говореше? Поклати глава. Трябваше да се уплаши или поне да се ядоса. Той се опитваше да я обърка и успяваше, за нещастие.
— Господине!
— Да? — наведе се да целуне шията й.
Ана подскочи като ужилена. За Бога! Кой можеше да предположи, че една обикновена милувка е способна да причини такава буря в женското тяло? Като постави ръцете си на гърдите му, се опита да го отблъсне.
— Господине, трябва да спрете.
В този момент Бидълс приличаше на преследвач, подушил жертвата си.
— Но ние едва започнахме.
— Не.
Минаха няколко минути в мълчание, през които той я гледаше замислено. После й се усмихна загадъчно.