Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль, Джоунс Тери
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Титаник — звездният кораб (По идея на Дъглас Адамс)». Краткое содержание книги:
Дан подуши въздуха. Люси беше права. Освен това, ставаше и все по-студено.
— Исусе! — измърмори той.
— Въздухът и температурите са нормални — съобщи един портобот.
— Дрън-дрън! — тросна му се Люси. — Става все по-студено и по-трудно да се диша!
— Уверявам ви, че подаването на въздух и температурата са нагласени на максимум комфорт за Супергалактическа пътническа класа — рече портоботът.
— Да не се опитваш да ни кажеш, че за различните класи и снабдяването с въздух е различно! — възкликна Дан.
— Обикновено не, сър, не! — отговори портоботът. — Но ако в Първа и Втора класа няма пътници, кислородът и топлината естествено се снижават до изискванията за комфорт на пътниците от Супергалактическа пътническа класа.
— Исусе! — възкликна Люси. — По-големи циници от вашата тайфа не съм срещала през живота си!
— Само да се прибера и веднага отивам в Транспортната асоциация! — Дан изобщо не се майтапеше! И вече се потеше от паника — въпреки студа. — Не може да се диша!
— В отсека на Супергалактическа пътническа класа топлината и въздухът са предостатъчни, сър, но за беда те се разпръскват из целия кораб.
Междувременно Люси се беше върнала при рецепциобота и думкаше по бюрото.
— Съжалявам, мадам — обясняваше рецепциоботът, — но такава е политиката на компанията: снабдяваме с въздух и топлина Първа и Втора класа, само ако на борда в тези две класи има пътници.
— Но ние сме пътници от Втора класа!
— На борда няма регистрирани пътници от Втора класа!
— Но нали току-що ни прехвърлихте! Имаме ваучери!
— Боя се, че ваучерите за Втора класа ще бъдат обработени чак в края на месеца. Благодаря за запитването — и рецепциоботът изведнъж се изключи.
— Добре… добре… — Дан се опитваше да се държи спокойно и решително. — Жизненоважно е сега да сме заедно. Иди да викнеш Нети, а аз ще се опитам да оправя тази каша.
— Но ако отида до доведа Нети, няма да сме заедно! — рационалната мисъл на Люси вечно се намесваше, точно когато Дан възприемаше Решителен уклон.
— Добре! Аз ще отида да я доведа.
— Ама то е същото! Пък и какво толкова си се притеснил за Нети?
— Не съм се притеснил! Просто мисля, че всички трябва да се държим заедно, в случай че някой има нужда от помощ.
— И как точно ще помогнеш, в случай че всички не можем да си поемем дъх и мръзнем до смърт? — като се сетеше за студа, Люси започваше да вдига страшна пара.
— Добре! Недей да ходиш да търсиш Нети! Но какво ще правим?
Гласът на Дан прозвуча толкова отчаяно, толкова самотно… ала кой знае защо, Люси го предпочиташе пред Решителния уклон.
— Ще видя дали някъде няма кислороден запас. А ти се заеми с прехвърлянето ни в Първа класа!
— Ама така пак няма да се държим заедно! — изхленчи Дан.
— Аз изобщо не съм казвала, че трябва да се държим заедно. Това си беше твоя идея — рече Люси. После прегърна Дан и го целуна звучно по бузата. Не можеше да му устои, когато изглеждаше уязвим. — Горе главата, пътнико от Втора класа! Сигурна съм, че ще се оправим! — и щом изчезна, Дан изведнъж се почувства ужасно самотен.
Така самотен… струваше му се, че може да притегли своята самотност и да я гушне… но щом го усети, осъзна, че не отсъствието на Люси го кара да чувства такава празнота отвътре. Беше нещо друго.
XII.
Мозъкът на Люси си го биваше, макар и цял живот да беше живяла в Лос Анджелис. Въпреки постоянното излагане на въглероден моноокис и на хора от филмовата индустрия тя си беше останала умничка. Беше се изучила за адвокат и във фирмата, където работеше, имаха добро мнение за нея. Специалист по законите, засягащи развлекателната индустрия, тя все пак обичаше да кара мозъка си да щрака и точно сега имаше добра възможност.
— Къде ли държат кислородните запаси? — произнесе тя на глас, докато прекосяваше лоджията на върха на Централния кладенец. — Сетих се! — изведнъж й беше хрумнало къде точно трябва да провери. Боже! Страхотно нещо си е да ти сече пипето! Открай време беше благодарна на съдбата, че не се е родила тъпа гърдеста блондинка като някои хора, за които се сещаше.
— В универсалните магазини — рече си тя — окачват плана на етажа до асансьорите… Така че… — И много ясно, че беше точно там! До асансьорите, макар и това тук да не ти беше универмаг. Тя натисна малко копче и една голяма част от пода светна. На нея беше нарисуван планът на Звездния кораб „Титаник“. Нещо повече — можеше да увеличава и да намалява мащаба чрез второ копче. Къде ти в „Мейсис“ такива работи!
Люси бодна на носа си преводочилата и прочете: МЕДИЦИНСКИ ЦЕНТЪР. Там трябваше да търси кислород. И без да изчака, за да се запознае със специалните предложения, които, както планът уверяваше, щели страшно да зарадват пътниците от Втора класа, тя се втурна към Медицинския център на кораба.