Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Всички тия хора преминаваха всеки ден в ранна утрин площада Сен Марко и Пиацета и отиваха на работа, докато големците и богаташите още спяха.
Тълпата растеше без прекъсване. Пристигаха продавачи на кестени, бакали, манифактуристи и просяци: всички с разширени от ужас очи гледаха към една от колоните, на която бе обесен един гондолиер.
Под него върху плочите бяха написани с въглен големи букви и се четеше следното: „Върнат обратно на дожа и Съвета на тримата!“
Страшно зрелище представляваше този труп, привързан за колоната с едно въже, прекарано под мишниците.
Някой още не бе забелязал нещо в палата. В този ранен утринен час, никой не се движеше в залите и коридорите.
Повечето от събралите се, след като оставаха за момент с отворена уста, навеждаха замислено глава, изказваха полугласно някоя забележка и продължаваха пътя си, ускорявайки крачките си, за да не бъдат замесени в тази работа, която бе насочена срещу Съвета на тримата, или по-добре казано срещу държавната инквизиция, която всяваше такъв страх.
— Какво ли означава това нещо? — каза един стар продавач на печена тиква, който се намираше близо до мраморната колона и можеше да вижда добре трупа и написаното с въглен. — Какъв смисъл имат тия думи: „Върнат обратно на дожа и Съвета на тримата!“
— Това е някой гондолиер. Вижда се ясно от вълнената му риза, пояса и обувките — каза един моряк, издигайки гласа си. — Намерете управителя и съобщете за станалото!
— Защо не отидеш да го намериш ти? — попита с надменен тон един хамалин с атлетическо телосложение. — Във всеки случай аз мога да ви кажа кой е този обесен. Това е Карло.
— Да, Марко има право — потвърди един гондолиер недалече от тях. — Аз също го познавам. Това е Карло, който доскоро беше в нашето дружество.
— Но какво иска да се каже с тия думи, написани върху плочите? — повтори любопитният продавач на тиква, който не преставаше да ги чете и препрочита, тъй като му се струваха много загадъчни и необикновени. — Кой ли се е осмелил да замеси името на дожа и на Съвета на тримата в историята на този страшен и ужасен труп.
— Това е Карло — каза един рибар на гондолиера, който го бе заприказвал. — Знаеш ли на кого служи той?
— Той не е сполучил в работата си тази нощ и е бил довлечен тук от тоя, когото…
Гондолиерът не продължи, но направи един жест, който означаваше: „Когото той е искал да премахне“…
— Тогава писаното се разбира — подзе Марко, хамалинът, който бе чул тия думи, изказани полугласно. — Това е една много смела постъпка според мене! Това посвещение не ще се хареса на Съвета на тримата: и през нощта авторът ще бъде заловен и убит!
— Светците да му помагат! — прошепна гондолиерът, отправяйки се към стъпалата на Моле. — Не желая да бъда на негово място.
От палата на управителите, чиято колонада образуваше другата страна на Пиацета, срещу палата на дожовете, изглежда бяха забелязали ужасния труп и натрупването на народа. Едно войсково отделение излезе от къщата на управителя и се отправи към галерията на палата на дожовете.
Тълпата побърза да направи място, отдръпвайки се на двете страни: един управител излезе напред и заповяда да отнесат трупа и да изтрият плочите, за да премахнат написаното.
Изглеждаше, че тази случка няма да предизвика голямо вълнение. Тялото на наемния убиец бе отнесено и скоро нищо не ще остане от дръзкото и предизвикателно послание, написано върху плочите.
Обаче по улиците и по каналите новината бързо премина от уста на уста и все повече се разпространяваше предположението, че тази смела и предизвикателна постъпка е извършена от Марино Маринели, незаконнородения на стария дож, чието завръщане се бе узнало и който поради добрината на баща си и своята бе спечелил много свои привърженици сред народа.
Но още по-голямо бе вълнението в палата на управителите и тоя на дожа.
Новината за събитието се бе разпространила бързо навсякъде. Но първите, които бяха уведомени за това нечувано дело, за това страшно произшествие, бяха естествено държавните инквизитори.
Те, инквизиторите и дожа, бяха позорно оскърбени и подиграни пред целия народ и една част от този народ, те не пренебрегваха това, беше мълчаливо съгласна с този, който беше извършил атентата.
Наказанието трябваше да стане бързо, то трябваше да бъде ужасно!
Но нужно беше той да се покаже пред народа с една присъда.
Необходимо беше, щото Марино Маринели, който, верен на своята клетва, бе влязъл в открита борба с благородниците на венецианската република, да бъде арестуван от хората на кървавия съд, съден и осъден, но да не се екзекутира същата нощ.