Някъде… там… някъде

Старецът зъзнеше в съня си, полулегнал върху покрития с ледена коричка мъх в основата на бора. Сънуваше? Или не? Виждаше гората около себе си, чуваше воя на вятъра, най-после бе узнал това, което винаги бе предполагал. Искаше да го каже на приятеля си, да се включи в неговата песен, но не успяваше. В усилията си спящият старец се въртеше неспокойно и простенваше, щом раздвижеше вкочанените си от студ стави. Започна да се развиделява. Старият човек виждаше в съня си отиващите си духове на дърветата, искаше да ги спре и да постои поне за малко с тях, да ги усети, да помълчат дори един до друг, но да е с тях. Цял живот бе чакал да ги види, да ги срещне в нощния им поход…

В напрежението си Чичо Хенри се пробуди. Болката из цялото му почти замръзнало тяло го посрещна — бодра и млада. Тежест в гърдите му пречеше да диша. Постепенно осъзнаваше, че целия трепери. Размърда внимателно крайниците си и лицето му се сви от болка при пукота на ставите. С мъка старият човек се раздвижи и бавно се изправи. Дълбока, влажна кашлица го разтърси. Чичо Хенри положи инстинктивно ръка на гърдите си. Спря се и погледна наоколо.

Видя бора и се сети за съня си. Понечи да заговори, но думите не го послушаха. Старецът трепереше видимо. След спомена за съня, в съзнанието му се завърна и другия спомен. Чертите на лицето му увиснаха въпреки студа. Извърна се и сломен пое към къщурката си, сякаш очакващ там да намери сили да се пребори с този болезнен и неочакван удар.

На два пъти, за краткото разстояние до верандичката, хрипливата кашлица и стегналия в обръч гръдния му кош задух принудиха Чичо Хенри да спира. Сякаш за няколко мига потъваше в хищните им обятия, мачкан, раздиран, разкъсван. На стъпалата отново се спря, дишащ тежко. Полуизвърна се и погледна към отсрещната сграда — тъмна и безмълвна.

Най-после Чичо Хенри успя да влезе вътре като остави вратата да се затвори със скърцане. Доближи печката и я отвори — благодари на Бога, че все още имаше жар и сложи дърва, за да я разпали. Доловил движението, котаракът се измъкна отнякъде, като мяукаше, протягайки се.

— Ех, Робърт, приятелю… — беше единственото, което старецът успя да каже… или искаше да каже. Наметна едно старо, дебело палто върху шубата си и седна на нисичка пейка, като наблюдаваше безучастно разгарящия се огън през тънък процеп в плочника на старата печка.

Само един човек стана свидетел на борбата на стареца да се добере до бараката си. Уилкинсън. Не беше мигнал цяла нощ, разяждан от собственото си безсилие и унижение и от около час стоеше прав като призрачна сянка зад прозореца. Бе видял треперещия старик, но не намери смелост да му помогне.