В останалото животът в интерната не съдържаше нищо ново за Кнехт; той се подчини на реда без усилия. Ние не знаем за важни събития и от годините, прекарани в Ешхолц; страшния пожар в училището той явно не е преживял. Неговите бележки, доколкото още можеха да се издирят, показват по музика и латински най-високите цифри, по математика и гръцки се задържат над доброто средно равнище, в дневника от време на време се срешат записки като: „Ingenium valde capax, studia non angusta, mores probantur“12 или: „Ingeni-um felix et profectuum avidissimum, moribus placet offi-ciosis“13. Какви наказания са му налагани в Ешхолц, вече не може да се установи, дневникът с наказанията вероятно е станал жертва на пожара заедно с толкова много други неща. По-късно един съученик уверява, че в четирите години, прекарани в Ешхолц, Кнехт само един-единствен път бил наказан (с лишаване от седмичния излет), и то защото упорито отказвал да издаде името на другар, който направил нещо забранено. Анекдотът звучи достоверно, Кнехт, без съмнение, винаги бил добър колега и никога не угодничел на високостоящите, но че онова наказание било единственото за четири години, все пак изглежда малко вероятно.

И тъй като документите за първите години на Кнехт в елитното училище са твърде бедни, извличаме един пасаж от неговите по-късни лекции върху играта на стъклени перли. Всъщност не разполагаме с личните записки на Кнехт от лекциите му за начинаещи в играта, един от неговите ученици стенографирал свободната му импровизация. В този пасаж Кнехт говори за аналогиите и асоциациите в играта на стъклени перли и разграничава при последните „легитимни“, това значи общоразбираеми и „частни“ или субективни асоциации. Там той казва: „И за да ви дам пример за тези субективни асоциации, чиято стойност за индивида не се губи от това, че в играта на стъклени перли са забранени безусловно, ще ви разкажа за една такава асоциация от ученическите ми години. Тогава бях почти четиринадесетгодишен, бе в дните на предпролетта, февруари или март, един другар ме покани следобед да излезем заедно и да отрежем няколко бъзови клонки, които той искаше да използва като тръби при направата на малка воденица. И така потеглихме, а денят — трябва да е бил особено хубав за света или може би за моето сърце, защото е останал в паметта ми — ме дари с едно малко преживяване. Земята бе влажна, но безснежна, край потоците вече доста се зеленееше, в голите храсти пъпките и първите разпукани реси внасяха отсянка на оцветеност, въздухът бе наситен с ухание, едно ухание, изпълнено с живот и с противоречия, дъх на влажна пръст, на гниеща шума и млади кълнове, всеки миг човек очакваше да долови мириса на първите теменужки, макар че още не бяха поникнали. Стигнахме до бъзовите храсти, те имаха съвсем мънички пъпки, но бяха без листа и когато отрязах една клонка, ме удари горчиво-сладък силен аромат, който изведнъж побра в себе си всички други пролетни ухания, събра ги и ги подсили многократно. Бях омаян, помирисах ножа, помирисах ръцете си и бъзовото клонче; неговият сок излъчваше това ухание, толкова натрапчиво и нестихващо. Не споделихме ни дума, но и приятелят ми дълго и замислено миришеше една от цевите и нему този аромат говореше нещо. Е да, всяко преживяване има своята магия, а тук моето преживяване се състоеше в това, че още докато вървяхме по влажната пружинираща почва на ливадата, при дъха на пръст и свежи пъпки, който възприемах по-силно и ощастливяващо, идващата пролет се сгъсти и сега във фортисимото на бъзовия мирис се превърна в сетивно иносказание и една омая. Навярно и ако това малко преживяване би ми останало единствено, пак никога нямаше да забравя този дъх; нещо повече, всяка бъдеща нова среща със същия аромат може би до старост винаги щеше да събужда спомена за оня първи път, когато съзнателно преживях този мирис. Но се беше добавило и нещо друго. Наскоро след това при моя учител по пиано намерих стар том с ноти, който властно ме привлече, това бяха песни от Франц Шуберт. Прелистих го, когато веднъж трябваше малко по-дълго да чакам учителя, по моя молба той ми го зае за няколко дни. В свободните си часове живеех напълно в блаженството на откривателя, дотогава нищо не знаех за Шуберт — сега бях очарован от него. И така в деня на оня излет за бъзови клонки, или може би на следния, открих пролетната песен на Шуберт «Ароматът на липи се е събудил» и първите акорди на съпровода на пиано ме изненадаха като едно преоткриване, тези акорди ухаеха, също както и младите бъзови клонки, така горчиво-сладко, силно и наситено, облъхнати от предпролет! И от оня час за мен асоциацията предпролет — мирис на бъз — акорд на Шуберт е ненарушима, повелителна и винаги силна асоциация, със зазвучаването на акорда аз мигом и неотменно отново усещам тръпчивия дъх на зеленина, а двете заедно значат предпролет. С тази субективна асоциация притежавам нещо много красиво, нещо, което на никаква цена не бих искал да дам. Но асоциацията при всяко трепване на двете сетивни възприятия при мисълта предпролет е мое лично дело. Разбира се, може да се сподели, така както ви разказах за нея тук. Но тя не е податлива на предаване. Мога да ви обясня моята асоциация, но не съм в състояние да направя така, че дори само при един от вас тя веднага да стане валиден знак, механизъм, който безпогрешно откликва на призива и винаги протича по един и същи начин.“