Един от съучениците на Кнехт, който по-късно се издига до архивар на играта на стъклени перли, разказва, че Йозеф бил изобщо тихо и ведро момче, понякога по време на музициране имал странно задълбочен и блажен израз, буен и страстен го виждали само рядко, особено при ритмична игра на топка, която много обичал. Няколко пъти обаче това приветливо и здраво момче бивало потиснато и будело присмех, а също и загриженост, главно при немногобройните случки на изключване на ученици, както често се налагало в ниските степени на обучение на елита. Когато се случило за пръв път един съученик да отсъства от учебните часове и игрите и на другия ден да не се появи и се заговорило, че той не е болен, а отчислен, заминал и вече няма да се върне, тогава Кнехт не само бил натъжен, но дни наред сякаш изгубил и ума, и дума. По-късно, години по-късно, той сам обяснява така: „Когато някой ученик биваше връщан от Ешхолц и ни напускаше, аз всякога преживявах това като смъртен случай. Ако ме попитаха за причината на моята тъга, бих казал, че тя е от съчувствие към бедния, който чрез лекомислие и леност е провалил бъдещето си, но в нея имаше и страх, страх, че може би и мен някога ще ме сполети същото. Едва след като няколкократно преживях такива случаи и всъщност вече не вярвах във възможността да ми е отредена подобна съдба, започнах да виждам по-дълбоко. Престанах да приемам отстраняването на един ученик от елита само като нещастие и наказание, беше ми известно, че в някои случаи напускащите с особено удоволствие се връщат вкъщи. Вече долавях: нямаше просто съд и наказание, на които можеше да стане жертва един лекомислен, а и «светът» там отвън, откъдето някога бяхме дошли всички ние Electi, не бе престанал да съществува в онази степен, в която на мен ми се струваше, нещо повече, за някои той беше велика действителност, пълна с привлекателна сила, примамваше и накрая ги отзоваваше при себе си. И може би той бе такава не само за единици, а за всички, може би не беше установено, че ония, които далечният свят привличаше тъй властно, бяха по-слабите и непълноценните. Навярно привидният прелом, който те изстрадваха, не беше никакво сломяване и страдание, а скок и дело, и навярно тъкмо ние, които послушно оставахме в Ешхолц, бяхме слабите и страхливите.“ Ще видим, че малко по-късно тези мисли го занимават много живо.