Изменящата се земя [bg]

Лицето на Лиша светна, погледът й се върна върху господарката й.

— Да… — каза Семирама, докато разглеждаше изображенията по абаносовото пано и вдигна чаша да отпие отново. — Обичах един мъж от Елфите, онзи, който замина за Шоредан и надви могъщия Владетел Хохорга, когото дори Джелерак напразно се опитваше да победи. Казваше се Селар. Той се самоуби веднага щом извърши подвига…

— Аз… Аз съм чувала за него, госпожо.

— Аз самата щях да се самоубия тогава, но не го направих. Живях още няколко години. Утешавах се с други мъже. Умрях в съня си. Сега, като се замисля, трябва да не е било случайно. Подозирам в мръсната игра съпруга ми, Рандел. Бях слаба — тя кратко се изсмя. — Да бях знаела, че ще ме възкресят, със сигурност щях да го направя.

Кралицата се протегна и въздъхна.

— Можеш да си вървиш, Лиша.

Жената не помръдна.

— Вие… вие сега няма да се нараните, нали, господарке?

Семирама се усмихна.

— Бог да те поживи, не. Прекалено много време измина, за да има този жест някаква стойност. Вече не съм онова момиче. Другите неща ме поизмориха, а и умът ми отиде в главата. Сега си върви и не се тревожи. Имах нужда от отзивчив слушател. Това е всичко.

Лиша кимна и се извърна.

— Ако имате нужда от още нещо, просто ме повикайте.

— Добре.

Тя гледаше жената, докато излизаше. След малко протегна ръка към веригата около шията си и вдигна нагоре малък, осмоъгълен медальон от синкав метал, обточен с потъмняло сребро. Отвори го и се взря в лицето, гравирано в него.

Беше портрет на млад мъж с дълга светла коса, чертите му бяха малко остри, погледът — пронизващ, имаше къса брада, а изразът на лицето говореше за сила и решимост, съсредоточени в извивката на веждите, в очертанията на устните му.

Тя се загледа за момент, докосна го с устни, затвори медальона и го пусна. Допи питието си.

Надигна се, обиколи стаята, като вдигаше и разместваше разни дреболии. Накрая стигна до вратата, отново се озова в антрето, застана нерешително за момент и тръгна.

Повече от час броди из зали, галерии, нагоре и надолу по стълбища, без да срещне никого; понякога случайно попадаше на нетрайни блянове, които й бяха подвластни, както например стаята, която се бе превърнала в подводна пещера, залата, в която бушуваше ураган, коридора, блокиран от ледове, мастилената дупка във въздуха, която не водеше никъде, макар че от нея се долавяше тиха, екзотична музика. Някъде пътят й бе застилан от цветя, другаде — задръстван от жаби. В главната зала вилнееше буря; нежен син водопад струеше в предходната стая.

Неусетно краката й промениха посоката, поеха нагоре и я понесоха към залата на Кратера. Но сега не възнамеряваше да разговаря с Туалуа, дори и само за да се върнат към спомени от отдавна отминали времена. Нима съм последният — не за първи път се зачуди тя — последният човек на този свят, който умее да разговаря с него!

Тръгна по галерията около залата. Спря се да погледне навън и надолу. От дясната й страна се простираше мрачна зона, сякаш нощта преждевременно бе спуснала своя купол върху далечните скалисти земи. Отляво земята отново бе в състояние на метаморфоза, гънеше се сякаш под натиска на нажежени вълни, надигаше се, изменяше цветовете си. Мъглите бяха отстъпили на изток, където образуваха висока, жълта стена.