Изменящата се земя [bg]

— Не разбирам.

— И аз не го разбирам напълно. Един чародей на име Уилиънд някак си те съживи, като прехвърли магията върху Блек. Ти чувала ли си за такъв човек?

— Уилиънд? Не, никога не съм чувала. Значи съм била статуя?

— И ти и твоят кон. Стояхте ей там — той махна. — Изобщо ли не си спомняш какво се случи?

— Не — тя бавно поклати глава. — Последното, което помня е, че слязох от коня да си почина малко, преди да продължа. Тъкмо бях слязла, когато звукът на вятъра стана особен. После ме удари нещо като вълна и ми стана необичайно студено. Тогава дочух гласа ти, който идваше до мен като в дълбока дрямка или припадък. Съжалявам, че конят ти се оказа цената за моето пробуждане.

— Ти нямаше кой знае какъв избор в случая.

— И все пак, ако има нещо, което мога да направя…

— Дори не го споменавай! Точно такива думи от моя страна станаха причина за всичко, което последва. Продължи да говориш по този начин и ето ти го Уилиънд, готов да те преобрази отново.

Той погледна към небето. Тя проследи погледа му.

— Луната е странна — изрече тя накрая.

— Това е слънцето.

— Какво?

— Всъщност не е нощ. Мракът е неестествен. А замъкът — посочи той — е нататък.

Тя се обърна.

— Не мога да го видя.

— Повярвай ми!

— И сега какво ще правим? — запита тя. — Изучавала съм Умението, но не знам начин да съживя… — тя кимна към Блек — онова там. Какво е той?

— Тази история е прекалено дълга — отвърна Дилвиш — и каквото станало, станало. И все пак не знам какво да правя. Не мога да го оставя така, не мога и да те пусна сама.

В този миг една-единствена дума проехтя от вцепененото гърло на Блек:

— Върви!

Дилвиш се извърна, коленичи и допря глава до тази на Блек.

— Ти чуваш! Ти можеш да говориш! — извика той. — Има ли нещо, което мога да направя за теб?

Последва тишина, колкото сърцето да отбие няколко удара, и гласът на Блек прозвъня отново:

— Върви!

Дилвиш се надигна и се обърна към Арлата.

— Обикновено той знае какво говори — каза той, — но сега се чувствам по-зле, от когато и да било. По никакъв начин не бих могъл да кажа какви други беди ще се изсипят, за да му причинят още неприятности.

— Но той трябва да притежава интелект, щом говори, и някакви сили, различни от нашите, щом може да го прави при такива обстоятелства.

— И двете предположения са верни — отвърна Дилвиш. — Той е магическо създание. Знае неща, недостъпни за нас. Не знам. Всъщност, той може да усеща еманации на Туалуа преди още вълната да е ударила, и сега се чудя дали не ни предупреждава точно за това.

— Тогава какво ще правим?

— Мисля, че трябва да постъпим, както казва и да се махнем от тук.

Дилвиш се обърна и посочи с ръка.

— Яхни коня си и тръгвай към замъка! Аз ще те следвам пеша.

— Стормбърд може да носи и двама ни.

Тя тихичко заговори на коня, той се приближи и застана пред тях.

— Яхни го!

— Така само ще ви забавя — отвърна Дилвиш.

Тя поклати глава.

— Заедно ще имаме по-добър шанс. Сигурна съм. Качвай се!

Дилвиш се подчини и тя го последва. Поведе Стормбърд на северозапад. Дилвиш се огледа назад, към мястото, където Блек лежеше неподвижно като леден блок.