Последната нощ на „Титаник“
- Автор: Лорд Уолтер
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие документальные фильмы
Электронная книга - «Последната нощ на „Титаник“». Краткое содержание книги:
Като го пусна да мине, Лайтолър изръмжа:
— Никакви други момчета!
В 01:55 часа №4 бе във водата — само петнадесет фута по-надолу. Г-жа Райърсън бе шокирана, виждайки колко дълбоко е потънал корабът. Тя видя как водата прелива в големите правоъгълни отвори на палуба В, като носеше незакрепени малки мебели от луксозните апартаменти. След това погледна към палубата за разходки. Г-н Райърсън и г-н Уайдънър стояха още до леерите и гледаха към лодката. Изглеждаха съвсем спокойни.
Остана само една лодка. Сгъваемата лодка G бе окачена в лодбалките на № 2 и приготвена да приема хора. Нямаше никакво време. Светлините започнаха да тлеят с червеникава светлина. Някъде долу се разнесе шум на счупен порцелан. Джек Тейър видя олюляващ се мъж, който държеше пълна бутилка джин „Гордънс“. Той я надигна и я пресуши.
— Ако някога се измъкна оттук — каза на себе си Тейър, — този сигурно никога няма да го срещна (в действителност той бе един от първите оцелели, които Тейър срещна).
Лайтолър взе всички предпазни мерки. Повечето от пътниците се бяха преместили към кърмата, но имаше една лодка… с 47 места… и 1600 души на борда на кораба. Той накара екипажа да се хване здраво за ръце и да образува широк кръг около лодка G. Имаха право да минават само жени.
Две бебета от мъжки полковник Грейси бяха донесени от бащата, подадени през живата преграда и поставени в лодката. Баща им се отдръпна в навалицата. Той се назова „г-н Хофман“ и каза на всеослушание, че е повел децата при близки в Америка. Истинското му име бе Наватрил и бе отвлякъл децата от жената, която го бе изоставила.
Хенри Б. Харис — театрален продуцент, придружи г-жа Харис до кръга. Казаха му, че не може по-нататък.
— Знам — въздъхна той, — ще остана.
Полковник Грейси долетя с г-н Джон Мъри Браун и г-ца Едит Ивънс — две от беззащитните дами, на които той бе предложил услугите си по време на пътуването. Той спря пред стената и пусна жените напред. Те стигнаха до лодката в момента, когато тя тръгна към водата. Госпожица Ивънс се обърна към г-жа Браун:
— Тръгнете първа. В къщи ви очакват деца!
Тя помогна на г-жа Браун да прескочи бързо леерите. Някой изкрещя да спускат и в 02:05 сгъваемата G — последната от всички лодки — се заспуска към морето. Без Едит Ивънс.
Точно отдолу, на палубата, Хю Улнър и Бьорнстром Стефансон стояха самотни до перилата. Беше тежка нощ — помогнаха на г-жа Кенеди… опитаха се да спасят семейство Строс… издърпаха онези страхливци от лодка В. Тук, на палуба А, те също търсеха да помогнат на някого, но палубата бе напълно безлюдна. Светлините имаха червеникав отблясък.
— Този ъгъл става доста опасен — отбеляза Уилър, — нека да минем зад вратата в края.
Те тръгнаха напред, към отворената част на палубата за разходка. Още с влизането върху тях се изля от палубата вода, която покри вечерните им обувки и достигна до коленете им. Подпряха се на перилата. Само на девет фута по-надолу видяха спускащата се лодка G. Сега или никога.
— Да скочим в нея — извика Улнър, — на носа ѝ има много място.
Стефансон се прекатури, падайки на кълбо някъде отпред в носовата част. В следващата секунда Улнър го последва и падна в лодката, като половината от тялото му стърчеше навън. Още миг и сгъваемата G се удари във водата, отдаде въжетата. Като я отблъскваше, морякът Уилям Лукас викна на стоящата на палубата госпожица Ивънс:
— За вас ще спуснат специална лодка!
„Сега така трябва“
Със заминаването на всички лодки на „Титаник“ настана странна тишина. Възбудата и объркването отшумяха и стотиците останали хора тихо стояха на горните палуби. Те се скупчиха в средата, опитвайки се да бъдат колкото е възможно по-далеч от леерите.
Джек Тейър стоеше с Милтън Лонг на десния борд на лодъчната палуба. Те гледаха празната лодбалка, ползвайки я като жалон на фона на небето, за да измерят бързината на потъване на кораба. Наблюдаваха и безплодните опити за освобождаване на двете сгъваеми лодки, вързани върху покрива на офицерските кабини. Размениха си бележки до семействата. Понякога просто мълчаха.
Тейър си спомняше всичко хубаво, което бе преживял, и си представяше удоволствията, които никога нямаше да изпита. Мислеше за майка си и баща си, сестрите си и брат си. Чувстваше се толкова далече. Изпитваше жалост към себе си.
Полковник Грейси, който бе малко по-нататък, се чувстваше странно бездиханен. По-късно той доста натруфено обясняваше своето чувство — по неговите думи, присъщо често и за стария герой от Троя: „VOX FAUCIBUS HAESIT“. Но сега просто си каза: „Сбогом на всички в къщи.“